Изведнъж чу как горе се отваря врата. Вера! Сърцето му подскочи и той се надигна на лакти. По стълбата бавно слизаха стъпки. Озбърн искаше да се обади, но не смееше. Стъпките спряха на площадката. Трябваше да е Вера. Защо ще слиза полицай, след като цялото мазе вече е претърсено основно? Може би някой идваше да провери дали служебната врата е заключена. В такъв случай след малко щеше да се върне горе.
Неочаквано стъпалата изскърцаха под тежестта на човек, слизащ към мазето. И стъпката не беше женска.
Високият!
Ами ако и той бе успял да се укрие като Озбърн и все още дебнеше тук? Или ако бе намерил начин да се върне? Озбърн панически се огледа за оръжие. Наоколо нямаше нищо подходящо.
Стъпалата отново изскърцаха и стъпките наближиха. Затаил дъх, Озбърн протегна шия и успя да види най-долното стъпало. Върху него се появи мъжка обувка, после още една и човекът прекрачи в мазето.
Беше Маквей.
Озбърн притисна парещото си лице в студения метал на пещта. Чу как Маквей се приближи, после стъпките спряха. След миг отново тръгнаха към дъното на дългото, мрачно мазе.
За няколко секунди се възцари тишина. Сетне Озбърн чу щракане и лампата светна. Последва второ щракане и почти цялото мазе се освети. Озбърн вече знаеше какво може да види. Мазето приличаше на малък склад. Покрай двете стени чак до мрака в дъното се простираха стари дъсчени отделения за въглища, натъпкани сега с безполезни вещи и счупени мебели. Озбърн помисли, че ако бе успял да стигне до неосветения край, можеше да се скрие където и да било. Или дори да намери страничен изход.
Отгоре се раздаде шумолене и нещо тупна върху него. Беше плъх. Топъл и тлъст. Усети ноктите му през ризата си, докато животното тичаше по него, за да подуши напоения с кръв шал на Вера.
— Доктор Озбърн!
Гласът на Маквей отекна из цялото мазе. Озбърн трепна и плъхът скочи на пода. Маквей чу шума, после забеляза гризача да изчезва в сянката под стъпалата.
— Не си падам много по плъховете. А вие? Когато попаднат натясно, хапят много зле, нали?
Озбърн леко надигна глава и видя Маквей да стои на половината път между пещта и мрака в дъното на мазето. От двете му страни се издигаха чак до тавана призрачните очертания на прашни сандъци и мебели в избелели калъфи. В сравнение с тях Маквей изглеждаше съвсем дребен.
— Ако не броим униформените постове от двете страни на сградата, френските полицаи си тръгнаха. Госпожица Монере е с тях. В управлението. Искат да видят дали ще разпознае високия мъж на някоя от архивните снимки. Ако и тук е като в Лос Анджелис, доста ще я забавят. В архивите има купища албуми.
Маквей се завъртя и огледа мебелите зад себе си.
— Нека ви кажа какво знам, докторе. — Той отново се обърна и тръгна към пещта. Стъпките му тихо кънтяха под тавана, а очите му шареха за най-малкия признак на движение. — Госпожица Монере излъга френските полицаи като каза, че е стреляла по високия мъж. Тя е образована жена с много високи връзки и бъдеща лекарка. Но дори да бе успяла да вдигне тежкия пистолет срещу нападателя, дори да бе стреляла по него, лично аз се съмнявам, че би дръзнала да го подгони по паянтовото стълбище. А още по-малко да изскочи на улицата и да обстрелва колата му.
Маквей спря за момент и се озърна през рамо, после бавно продължи към скривалището на Озбърн, говорейки високо, за да се чува до всички краища на мазето.
— Между другото тя казва, че чула шум от автомобил, но не го видяла. В такъв случай как е успяла да строши огледалото му с един куршум и да откърши парче от оградата отсреща с друг?
Маквей трябваше да знае, че полицията е претърсила цялото мазе, без да открие никого. Значи само предполагаше, че Озбърн е тук. Предположение, нищо повече.
— Върху вратата на апартамента имаше прясна кръв. Други петна открихме на кухненския под и на площадката до служебния изход. Техниците от парижката префектура са много добри. Бързо установиха, че кръвта е от две групи. Група О и група В. Госпожица Монере не беше наранена. Обзалагам се, че от вас двамата с високия мъж единият е група О, другият В. Надявам се скоро да установим доколко сериозни са раните.
Маквей вече бе точно под Озбърн. Стоеше на място и се оглеждаше. Озбърн неволно се усмихна. Ако Маквей носеше мека шапка като холивудските ченгета от 40-те години, би могъл да се пресегне и да я дръпне от главата му. Представяше си каква гримаса би направил полицаят.
— Между другото, докторе, в момента колегите от Лос Анджелис ми подготвят подробно досие за вас. Когато се прибера, в хотела ще ме чака факс с първоначалните данни. Между тях сигурно ще е и кръвната ви група.
Маквей помълча и се ослуша. После бавно и търпеливо тръгна пак към дъното на мазето, очаквайки ако Озбърн наистина е тук, да допусне грешката, която ще го издаде.
