Като се стараеше да остава точно срещу служебния изход, той тръгна към другата сграда. Тук единственото осветление идваше от самотна улична лампа на десетина крачки встрани. Заобикаляйки прясно боядисаната желязна ограда, Маквей стигна до сградата и с помощта на фенерчето внимателно огледа тухлената стена. Търсеше следи от евентуален куршум, изстрелян отсреща по минаваща кола. Не откри нищо и помисли, че може да е сгрешил. Може би късчето огледало лежеше на улицата отдавна и нямаше нищо общо със стрелбата.
Техниците бяха приключили с измерването и се прибираха в сградата. Маквей се канеше да ги последва, когато забеляза, че върху боядисаната ограда липсва един от железните шипове. Той мина зад оградата, приклекна и се втренчи в земята под липсващия шип. После го забеляза да лежи до самата стена в сянката на една водосточна тръба. Пристъпи натам и го вдигна. Шипът беше смачкан и изкривен от мощен удар. Под пресния слой черна боя блестеше метал.
Решението на Бернхард Офен да се оттегли бе правилно. Макар и отклонен поради кинжала в дланта, първият изстрел на американеца бе издълбал кървава бразда по линията на челюстта му. Невероятен късмет. Без удара с ножа Озбърн сигурно щеше да го простреля право между очите. Ако имаше в ръката си пистолет вместо кинжал, Офен би сторил същото, а после би убил и момичето.
Но нещата се бяха развили зле и той нямаше никакво намерение да се бие с американеца, защото полицаите несъмнено бяха хукнали към апартамента още при първия изстрел. За нищо на света не би желал да се изправи срещу побеснял тип с пистолет в ръка, зад който всеки момент може да изскочи полицейско подкрепление.
Дори да убиеше Озбърн, полицаите вероятно щяха да го заловят — ранен или невредим. При такъв случай не би имал шанс да преживее в затвора повече от едно денонощие, докато Организацията открие начин да премахне проблема. Това бе една от основните причини да се оттегли предпазливо и своевременно.
Но бягството бе създало нов проблем. За пръв път оставяше очевидци. Озбърн и Вера Монере щяха да го опишат пред полицията като мъж с руса коса, руси вежди и ръст над метър и деветдесет.
Наближаваше 21:30, от престрелката бяха минали над два часа. Прекъсвайки размишленията си, Офен стана от стола и мина в спалнята на малкото апартаментче на рю дьо л’Еглиз, за да извади от гардероба чифт наскоро изгладени джинси с доста къси крачоли. Остави ги върху леглото, събу сивия фланелен панталон, грижливо го сложи на закачалка и прибра закачалката в гардероба.
След като обу джинсите, той седна на ръба на леглото и разкопча ремъците, които свързваха чифт протези с остатъците от краката му, ампутирани на средата между коляното и глезена. От куфара си извади нови протези — съвсем като първите, но с петнайсет сантиметра по-къси. Надяна ги и притегна ремъците, после си обу бели спортни чорапи и чифт високи бели маратонки.
Изправи се, прибра другите протези и мина в банята. Там си сложи къса черна перука и замаза веждите си с черен грим.
В 21:42, след като бе сложил марлен тампон върху драскотината на челюстта си, един нов Бернхард Офен с черна коса, черни вежди и ръст метър и седемдесет и пет напусна апартамента на рю дьо л’Еглиз. Отправи се към близкия ресторант на Джо Гулденбург, където избра маса до витрината и си поръча бутилка израелско вино със специалитета за вечерта — лозови сърми.
Пол Озбърн се свиваше в мрака над вехтата пещ в мазето на Кей дьо Бетюн 18 — единственото тясно местенце, където не можеха да го забележат отдолу. Главата му почти опираше в облепените с паяжини греди на старинния таван. Бе открил това място само секунди преди първите полицаи да нахлуят в мазето и вече трети час лежеше неподвижно. Отдавна бе престанал да брои за кой път плъховете идват да го подушат и да се втренчат насреща му с грозните си червени очи. Благодареше на съдбата само за едно — нощта беше сравнително топла и никой от наемателите не бе поръчал на портиера да пусне парното.
През първите два часа му се струваше, че мазето гъмжи от полицаи. Униформени и цивилни със служебни пропуски на ревера. Едни излизаха, други пристигаха. През цялото време разговаряха оживено на френски, веднъж даже се разсмяха на някаква шега, която Озбърн не успя да разбере. Имаше късмет, че не бяха довели кучета.
Кръвоизливът бе спрял, но ръката го болеше жестоко. Освен това започваше да се схваща, беше жаден и невероятно изморен. От време на време задрямваше, после пак го събуждаха полицаите, претърсващи навсякъде, освен там, където се криеше.
От известно време в мазето царуваше тишина и Озбърн почваше да се пита дали полицаите още са тук. Вероятно да, иначе Вера щеше да го потърси. После му хрумна, че може да е възпрепятствана. Може би полицаите бяха оставили охрана за в случай, че високият мъж се върне. Какво да прави тогава? Колко време да чака тук, преди да се измъкне?
