Внезапната му поява пред Вера и високия мъж беше чисто съвпадение. Уверен, че тя е на работа и в апартамента няма никого, Озбърн бе слязъл да използва телефона. Дълги часове се бе мъчил в нерешителност, преди да стигне до извода, че най-разумното ще е да позвъни в американското посолство, да обясни кой е и да помоли за помощ. Тоест, изцяло да се постави в зависимост от правителството на Съединените щати. Ако имаше късмет, щяха да го защитят от френските закони, а в най-добрия случай — да го оправдаят с оглед на обстоятелствата. В края на краищата, не той бе убил Анри Канарак. Нещо повече, с това действие щеше да привлече цялото внимание към себе си и така би отклонил от Вера сянката на скандала, който можеше да я съсипе. Неговата лична война продължаваше вече почти трийсет години. Каквото и да имаше между тях, не бе нито честно, нито справедливо да разрушава живота на Вера със своите демони.
Но тия мисли бяха само докато отвори вратата и видя кинжала на високия върху гърлото й. В онзи миг простичката яснота на плана изчезна и всичко се промени. Независимо дали искаше или не, Вера беше замесена. Ако сега отидеше в американското посолство, това щеше да бъде краят — също както ако попаднеше в ръцете на полицията. При най-добрия случай щяха да го задържат под охрана докато нещата се прояснят. А поради интереса към убийството на Канарак-Мериман вестникарите щяха да вдигнат шум, подсказвайки на високия и неговите съучастници къде да търсят. След това, както казваше Маквей, щеше да дойде ред и на Вера.
Легнал с изтръпнала ръка в мрака на този тесен гълъбарник над парижките покриви, Озбърн отново си спомни Маквей и неговото обещание да помогне. Колкото повече претегляше фактите, колкото повече се питаше дали предложението е истина или само опит да го подмамят в лапите на френската полиция, толкова по-ясно осъзнаваше, че не му остава друг избор.
В 6:45 Маквей лежеше по корем, облечен само с долнището на пижамата и единият му крак стърчеше изпод одеялото. Искаше да заспи, но не можеше.
Беше се поддал на внезапното хрумване просто защото нищо друго не му идваше на ум. Без присъствието на Лебрюн френските полицаи не биха му позволили да разпитва Вера Монере. Затова не си и направи труда да опита. Даже с помощта на Лебрюн трудно би изкопчил истината за станалото, защото госпожица Монере хитроумно се прикриваше зад всеобщото уважение към l’amour, или по-точно към министър-председателя на Франция.
Дори да грешеше, дори да се окажеше, че тласкана от страх, гняв или възмущение — бе срещал подобни случаи — тя е подгонила високия, гърмейки на поразия с тежкия пистолет, целият разказ ставаше на пух и прах от твърдението, че не е забелязала колата. Защото определено някой бе излязъл навън и бе стрелял по минаващия автомобил.
Ако наистина бе извършила каквото твърдеше, защо да лъже за колата? Имаше само един отговор — че е пристигнала твърде късно, за да узнае какво точно е станало. А това означаваше, че по колата е стрелял някой друг.
И след като техниците бяха открили кръв от две различни групи, след като Вера не беше наранена, значи по време на престрелката в апартамента бе имало най-малко трима души. Един избягал и един в апартамента. Третият липсваше.
Първият изстрел бе накарал Бара и Метро да подскочат. При втория и третия двамата вече тичаха, като Бара в движение се обади до централата за помощ. Високият мъж бе успял да избяга само мигове преди униформени полицаи да блокират района. В радиус от три пресечки се проверяваха всяка сграда, всеки апартамент, всеки двор, всеки покрив, всяка паркирана кола и дори всеки шлеп по Сена с надеждата, че някой може да е видял беглеца да скача от мост.
Липсата на резултат означаваше само едно. Третият човек беше все още тук. Някъде. Поради бързината на полицейската акция и поради факта, че престрелката бе станала край задния изход, най-вероятното скривалище беше мазето.
Но мазето беше проверено от край до край. Само че без кучета. Маквей знаеше от опит, че в отчаяно положение хората често стават невероятно хитри или имат поразителен късмет. Затова бе изчакал французите да си свършат работата и после бе слязъл в мазето.
В 6:50 той отвори едно око, погледна часовника и изстена. Лежеше от четири часа и половина, но едва ли бе спал два. Някой ден непременно щеше да си отспи цели осем часа. За жалост нямаше ни най-малка представа кога ще настане този ден.
Знаеше, че доста хора му дават отсрочка до седем, преди да грабнат телефона. Лебрюн с обаждане от Лион и уговорка за среща след като пристигне. Нобъл и Ричман с вести от Лондон.
А чакаше и две обаждания от Лос Анджелис. Едното от Ернандес, на която бе позвънил тая нощ, защото в хотела не го чакаше факс със сведения за Озбърн. Оказа се, че Ернандес не е на работа и никой не знае къде е.
