Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.
— Елате да влезем, s’il vous plait24.
Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.
— Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.
— Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?
— Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.
Филип имаше право. Щяха да разберат.
— Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато…
— Докато?
— Не знам. — Озбърн го погледна отчаяно. — Докато… опасността премине.
— Сега ще можем да говорим спокойно. — Маквей натисна един бутон върху грамадния „безопасен телефон“ в кабинета на Лебрюн и сигналната лампичка потвърди, че линията не се подслушва. — Чуваш ли ме?
— Да — потвърди Нобъл от подобен телефон в свързочната централа на Специалния отдел в Лондон. — Нашите приятели от Кралските военновъздушни сили докараха Лебрюн преди четирийсет минути. Настанихме го в Уестминстърската болница под фалшиво име. Не е в най-добра форма, но докторите смятат, че ще прескочи трапа.
— Може ли да говори?
— Все още не. Но с известно усилие може да пише. Даде ни две имена. „Клас“ и „Антоан“… след „Антоан“ има въпросителна.
Очевидно ставаше дума за доктор Хуго Клас, германският експерт по отпечатъци в лионската централа на Интерпол.
— Иска да ни подскаже, че Клас е подал заявката до нюйоркското полицейско управление — установи Маквей. — Антоан е братът на Лебрюн, началник на вътрешната охрана в централата.
Питаше се дали въпросителната означава, че Лебрюн се тревожи за брат си, или че Антоан може да е свързан с атентата.
— Между другото искам да те осведомя за още нещо — каза Нобъл. — Вече разполагаме с име за нашата симпатична отрязана глава.
— Ами!
Маквей вече бе почнал да вярва, че думата „късмет“ е напълно изчезнала от речника му.
— Тимоти Ашфорд, бояджия от Южен Клапъм. Ако случайно не знаеш, това е работнически квартал в южната част на Лондон. Живеел сам и работел ден за ден. Няма роднини, освен сестра в Чикаго, но явно не са поддържали оживена връзка. Другия месец ще станат две години откак е изчезнал. Хазайката му уведомила полицията, че вече няколко седмици не го е виждала и не си е платил наема. Вече била намерила нов наемател, но не знаела какво да прави с вещите. Черепът му е пуснат с щека за билярд при сбиване в кръчмата. Имаме късмет, че и той е опердашил един полицай. В архивите има пълни сведения за операцията и металната пластина.
— Значи имате и отпечатъци от пръстите му.
— Абсолютно си прав, Маквей. Имаме отпечатъци. Лошото е, че разполагаме само с главата.
Раздаде се бръмчене и Маквей чу как Нобъл вдига другия телефон.
— Да, Елизабет. — Нобъл помълча, после благодари и отново се върна на телефона. — Обажда се Каду от Лион.
— От „безопасен телефон“ ли?
— Не.
— Йън — тихо каза Маквей. — Само един въпрос. Можеш ли да му вярваш? Безрезервно.
— Да — каза Нобъл.
— Питай го дали се обажда от Интерпол. Ако е така, намери начин да му намекнеш, че трябва да напусне сградата и да позвъни от обществен телефон. Когато се свържете, включи и мен.
Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня и Нобъл бързо вдигна слушалката.
— Ив, на другия телефон е Маквей от Париж. Сега ще го свържа.
— Каду, обажда се Маквей. Лебрюн е в Лондон, прехвърлихме го, за да предотвратим нови атентати.
— Очаквах нещо подобно. Трябва да ви кажа, че лекарите и лионските колеги са доста разтревожени. Още се чудят как е станало. В какво състояние е Лебрюн?
— Ще се оправи. — Маквей помълча. — Каду, слушайте внимателно. В Интерпол има двоен агент. Името му е доктор Хуго Клас.
— Клас? — смаяно възкликна Каду. — Та той е един от най-блестящите ни учени! Същият, който откри отпечатъка на Албърт Мериман върху стъклото от апартамента на Жан Пакар. Защо…
— Не знаем. — Маквей си представи как Каду е сврял масивната си фигура в телефонна кабина нейде в Лион и с разбираема тревога опипва засуканите си мустаци. — Но едно знаем: че чрез вашингтонската централа на Интерпол той е поискал досието на Мериман от полицията в Ню Йорк цели петнайсет часа преди да уведоми Лебрюн за съществуването на отпечатъка. Двайсет и четири часа по-късно Мериман беше мъртъв. Почти веднага след това същото сполетя неговата приятелка в Париж и всички роднини на жена му в Марсилия. Вероятно Клас по някакъв начин е разбрал, че Лебрюн е пристигнал в Лион и е проучил заявката. Затова е побързал да му затвори устата.
— Сега вече ми става ясно.
— Кое? — запита Нобъл.
— Братът на Лебрюн, шефът на вътрешната охрана. Тази сутрин го намериха прострелян в главата. Прилича на самоубийство, но може и да не е.
Маквей мислено изруга. Само това липсваше — в сегашното състояние Лебрюн да узнае за смъртта на брат си.
