Когато приключи, Габриел заряза твърдия диск на компютърния гений, избута Мати от стола й и отвори първата папка.
— Защо не започна с това?
— Габриел! — запротестира Катарина.
— Компютърът ще ми отнеме часове — каза той. — А това тук — само минути.
Първата папка беше на Илзе Фрай — една от най-малките сред шестте деца, доведени във „Вайзенхаус 44“ на 12 февруари 1980 година.
Морган и Брехт тръгнаха за мача малко преди Габриел да открие една Илзе Фрай, на подходящата възраст, живееща близо до Франкфурт.
— Помощник-адвокат е, живее в предградието Бад Хомбург — каза старото хипи, докато даваше команда за комбинирано търсене на името й из базите данни на полицията, до които „Прайвит“ имаше достъп.
Веднага се намери съвпадение, което го накара да направи болезнена гримаса.
— Какво има? — попита Мати зад гърба му.
— Илзе Фрай е обявена за изчезнала преди петнайсет дни.
Приятели мои, съграждани берлинчани, преди двайсет години щяха да ми трябват седмици, за да издиря адреса на Грета Амзел. Знам го, защото преди близо две десетилетия, малко след като се възстанових от хирургическите операции, реших да намеря и убия кучката, която ме беше родила.
Беше ми нужен цял месец усърдно ровене из документи, за да открия своята скъпа майчица и да приключа земния й път. Но това е друга история.
Сега ми трябваше само час търсене с Google, за да установя, че Грета Амзел е медицинска сестра и живее сама в малък блок в покрайнините на Западен Берлин, недалеч от Фалкензее.
В момента седя в синия си товарен бус, паркиран диагонално от другата страна на улицата на кооперацията й, и преговарям действията, които предприех, след като я открих. Бях достатъчно съобразителен да звънна на телефона й още с пристигането си. Гласът от телефонния секретар ми беше чужд. Странно, не бих го разпознал.
След това се обадих на портиера, Густав Бантер, и се представих за търговец от фирма за електроматериали от Манхайм, който иска да мине по-късно, към пет и половина. Невъзможно е, каза Бантер. Смяната му свършвала в четири и половина.
Много жалко, отвърнах и се настаних да чакам Грета.
Пак казвам, не можах да позная гласа й от телефонния секретар, но я разпознавам в мига, в който минава с велосипеда си край мен в пет без петнайсет. Все още е естествено руса, скулеста, със същия отнесен поглед.
Грета Амзел заключва велосипеда си на стойката пред блока. Изчаквам десет минути, след като е влязла, взимам кутията с инструментите от пода и я оставям на седалката до себе си.
Изчаквам, докато мъж с чантичка за документи се задава по улицата и се насочва към входа на кооперацията на Грета. Пъха ключа в ключалката, а аз вече го доближавам откъм гърба му.
Казвам със силен славянски акцент:
— Знаете ли къде намирам хер Бантер? Управителя?
Младежът се извръща към мен.
— Бантер? Отдавна си е тръгнал.
Поклащам ядосано глава.
— Обадил се да дойда поправи течаща тоалетна на трети етаж — казвам и потупвам джобовете си. — Записах име и номер някъде, но трябва се срещне с Бантер.
Младежът свива рамене.
— Бантер е едно голямо лайно. Типично за него, да изчезне, когато има теч в нечия тоалетна. Аз съм в апартамент 212. Не е над мен, нали? Таванът ми може да падне.
— Не — отвръщам. — 347 или нещо такова. Може ли да вляза?
Мъжът кимва разсеяно и се спира при пощенските кутии.
Докато отвори своята, вратата на асансьора вече се затваря зад мен.
Качвам се на третия етаж, излизам и по стълбището отивам до четвъртия.
Намирам апартамент 429 и почуквам. Гледам право в шпионката и потръпвам от вълнение.
— Да? — чувам отвътре онзи непознат глас. — Кой е?
— Водопроводчик, фрау Амзел — отвръщам. — Хер Бантер се обади. Наемателят в апартамент 329 се оплаквал от теч по тавана. Иска да проверя тоалетната.
Дълго мълчание.
После чувам как се плъзва верига и се отваря резе.
— Кой я е обявил за изчезнала? — попита Мати, изучавайки PDF на документ върху бланката на полицейското управление във Франкфурт на Майн.
— Сестра й Илона — отвърна доктор Габриел и потупа частта, в която се посочваше съответната роднина.
Тръпки полазиха Мати.
— Илона също е едно от децата, влезли във „Вайзенхаус 44“ с Крис. Оставила ли е адрес?
— Само номер на мобилен телефон — каза Катарина, която също гледаше документа.
Мати измъкна телефона си и започна да набира. В този миг влезе Том Буркхарт и се насочи към нея.
— Май намерих нещо.
Тя вдигна предупредително пръст — в другия край на линията телефонът на Илона Фрай звънеше. Отговори обаче записан глас, който й каза да остави съобщение и номер, на който Илона да върне обаждането.
— Здравей, Илона, казвам се Мати Енгел, приятелка съм на Крис Шнайдер. С него работим в „Прайвит“, тук, в Берлин. Много ще съм ти благодарна, ако можеш да ми се обадиш. По което и да е време. Денонощно. Моля те, много е важно да говоря с теб.
— Има една Грета Амзел, Мати — каза доктор Габриел, когато колежката му затвори телефона. — Живее край Фалкензее. Дотам са най-много двайсет минути.
Мати си записа набързо адреса и понечи да тръгне към вратата. Буркхарт пак се обади:
