Първия път избра едно заведение в Ковънт Гардън. Взех Пол със себе си и влязох вътре, стиснала здраво ръката му. Джуд не скри шока си от възрастовата разлика между нас и докато с него изучавахме менюто, настъпи неловко мълчание. Очаквах със свит стомах неизбежната забележка. Но тя се въздържа, не каза нищо. И в крайна сметка се получи добре. Не беше вълнуващо сдобряване, но нямаше и кавги.
— Ами, не беше чак толкова лошо — каза ми Пол на път към дома.
— Какво си купи? Нещо хубаво, предполагам? — пита ме сега той, става и отива до масата, но в първия момент не разбирам за какво говори.
— Всъщност, нищо не си харесах — казвам, когато осъзнавам какво пита. — Просто оглеждах.
И млъквам. Изобщо не съм пазарувала.
От Сентрал Лейн трябваше да взема влака по западната линия, за да се върна в Пинър, но не го направих. Отидох точно в обратната посока. Помислих си: „Няма да се прибера у дома сега“. Но в известен смисъл отивах точно там. Връщах се на Хауард стрийт.
Пътуването ми мина като насън. Светлините на гарите лумваха пред мен, после потъваха в мрака, а аз слизах, после тръгвах нагоре и надолу по стъпалата с тълпата от хора, за да сменя влака, и чак при Гринуич излязох отново на дневна светлина. Там чаках дълго автобус 472 до Улуич. Днес е неделя, осъзнах и се загледах в информационното табло. Три минути. Две. Една. Автобусът пристигна!
Но когато слязох там, всичко ми се видя различно. Отломките на Хауард стрийт номер 63 се криеха зад купчини с камъни и стомана и аз можех само да стоя там и да пресъздавам къщата в главата си. Продължих напред и зад фургоните на строителите видях мястото, където беше градината ни. Видях и полицейската лента. Единият й край се бе откачил и се валяше в праха. Но друго за гледане нямаше. Тръгнах си. Едно лице на прозореца в къщите срещу нас се втренчи в мен. Мушнах ръце в джобовете на палтото си, наведох глава и забързах назад.
Беше понеделник — „нов ден за черноработниците“, каза криминалният хроникьор на никого конкретно, когато Кейт дойде закъсняла. Не беше добро начало на седмицата.
Тери бе килнал глава на една страна и я бе погледнал с немия въпрос: „Колко часът е според теб?“, но тя реши да го игнорира и да не се извинява, затова отиде и седна на работния си стол, както мениджмънтът наричаше бюрата им.
Тя огледа нюзрума, за да види кой друг е тук и видя политическия редактор потънал в разговор с главния редактор на отдела, Саймън. След малко се разнесе висок младежки смях, политическият бе разказал някаква история за човек от кабинета и шефът му го потупа по рамото. Изглеждаше доволен от себе си. Създател на цяла вселена, каза си Кейт.
Като изключим това, в офиса беше тихо. Приглушено тракане по клавиатура и превити пред компютъра рамене на онлайн робите, които правеха Тери щастлив и го държаха далеч от нея, поне се надяваше да е така. Кейт включи компютъра и погледна в инбокса. Вече бе прегледала съобщенията на телефона си, но се надяваше, че за десетте минути, през които не бе поглеждала в него, някой бе реагирал на историята с мъртвото бебе. Имаше нужда от някаква информация, колкото да й даде насока. Но нямаше нищо.
Тя не си направи труда да прегледа гласовата поща. Хората обичаха да я пълнят с всякакви истории и догадки, да подхвърлят идеи, колкото да им минава времето. Сега всичко ставаше онлайн. Не искаше да се вижда с хора и да бъбри цял ден с тях, с надежда да измъкне нещо.
Тя се прозя. Криминалния също се прозя от бюрото си срещу нея, може би просто за компания.
— Между другото, Нина ми каза, че Тери напоследък го е закъсал с парите — каза тихо той.
Нина, секретарката на новинарите, беше извор на всякакви ценни знания, за това беше любимката на репортерите. Работеше тук още от времето, „когато Моисей публикува Десетте божи заповеди“, както самата тя казваше и знаеше как да осигури четиризвезден хотел на командированите, въпреки разпорежданията на Главния, знаеше как да покрие „своите хора“, ако имаха проблеми вкъщи или на работа. „Сигурна съм, че ще е при вас всеки момент“, измъркваше тя в ухото на ядосаната съпруга или на Тери. Можеше също да те транспортира във военна зона с кола под наем, преди да си мигнал.
— Казва, че Тери звъни по ресторантите, за да се убеди, че хората наистина са яли там и сумата върху формулярите съответства на поръчките им. Смърт на фалшивите бланки — това е мишената му този месец. Но няма да трае дълго.
Войната с разходите на репортерите избухваше периодично, обикновено когато бюджетът на новинарския екип изтъняваше. Обичайният враг бяха бланките — празни фишове за сметки от хотели и ресторанти, които репортерите сами си попълваха.
Производството на такива бланки беше изкуство, родено в миналото. Говореше се, че някога са използвали детски принтер, за да създадат цяла индустрия за фишове. После добавяли петна от кафе и умрели насекоми, за да им придадат вид на истински документи.
— Олеле! — изпъшка Кейт.
И двамата се загледаха в мониторите пред себе си.
