Тъпата му забележка накара кръвта й да кипне, но тя се засмя в синхрон с колегата си — техника за оцеляване, научена рано в свят, управляван от мъже и алкохол.
„Пропусни го между ушите си. Няма нужда да се палиш за всяка дума“, я бе посъветвала една по-възрастна колежка преди години. „Сексистките шегички няма да престанат с крясъци. Трябва да им покажеш, че като репортер си не по-лоша от тях. Само така ще затвориш устите им.“
Не всички мразеха жените.
През годините тя бе работила с доста умни и интелигентни мъже, но и досега се случваше случаен динозавър да подаде глава от праисторическото блато. Един от нощните новинари например не пропускаше да каже на събралите се да обсъждат работните си теми жени репортери да спрат с кръжока по плетене. Друг обичаше да прекъсва жената, която му опонира, с думите „Да не си в цикъл?“ или да се смее силно и подигравателно, сякаш е Оскар Уайлд.
Криминалния беше общо взето безобиден. Тя познаваше жена му. У дома го държеше на къса верижка, за това Кейт му позволяваше от време на време по някой изблик на мъжка свобода.
— Работил ли си с Манди? — попита го тя.
— Да. Тя беше костелив орех.
Джо се върна с кафетата и шоколадово кексче за нея.
— Реших, че може да обичаш — каза той.
— Ти го изяж — измърмори тя. — Ще изгориш калориите по-бързо от мен.
Джо се засмя и разкъса опаковката.
Редакторът изникна зад тях. Саймън Пиърсън имаше изнервящата способност да се материализира без предупреждение. Кейт подозираше, че в миналия си живот е бил крадец по домовете. Той потупа Джо по рамото и върху бюрото й се изля дъжд от трохи.
— Не създавай удобства на новото си протеже, Кейт. Няма как да намери добър материал, като яде сладкиши. Трябва да го държиш гладен и да го гониш навън — каза той и продължи нататък, а Джо погледна стъписано Кейт.
— Не му обръщай внимание. Това е неговият начин да покаже добро отношение — обясни му тя. — Явно си привилегирован, щом изобщо те забеляза. Добре, нека да изглеждаме заети. Имаш ли някакви идеи за статия? След половин час ни викат на събрание и трябва да представим поне три.
Той се замисли, сякаш обмисляше отговора си, но очите му казваха, че няма нищо.
— Добре, прочети вестника и виж дали не можем да развием някоя от темите, а аз ще се свържа с онези, които са ми писали имейли. Тези събрания са голяма гадост наистина. Трибуна за специалистите и шанс за редактора да ни покаже, че не ставаме за нищо. Добре дошъл в гилдията.
Учителката по йога ни повежда бавно към отпускащи упражнения, гласът й звъни над дрънкането на цимбалите между пръстите й, приспива ни, води ни до кома. Обикновено харесвам този момент, но днес лежа на килимчето и се опитвам да не мисля за призраците на Хауард стрийт. За бебето. За професор Уил.
В главата ми продължава да жужи и въпреки екзорсистките умения на Клоуи, Уил се материализира и изпълва съзнанието ми.
Той се появи в живота ни през осемдесетте. „Появи се“ всъщност не е много точно. Той атакува замъка ни и разтърси живота на Джуд до основи. Промяната в ежедневието ни беше огромна. Докато растях, тя нямаше сериозни връзки с мъже. Казваше, че е положила клетва за безбрачие и ще живее като монахиня. И се смееше. Когато станах на дванайсет, разбрах значението на думата „безбрачие“ и се изумих. Мислех си, че ми е говорила за религия, а тя бе мислила за секс. И естествено, приятелите й си припадаха от смях и започнаха да я наричат Сестра Джуд. Аз не бях включена в шегата. Все още бях дете. Но знаех, че Джуд не е щастлива без мъж. За монахиня прекарваше прекалено много време в разговори за мъже. Но само говореше, не правеше нищо. Приятелката ми Хари често казваше, че Джуд има нужда от мъж, но аз не мислех така. „Нежелан съвет“, би казала Джуд.
Разбрах, че нещо се е променило, когато една вечер я чух да си пее под душа. Пееше „Ти си слънцето в живота ми“ с пълни гърди и тананикаше на интродукцията с придружаващи „йе-йе“. Това беше толкова далече от обикновената Джуд, че почуках на вратата и извиках.
— Струваш ми се много щастлива.
— Така е. Влез! — повика ме тя.
Не ми харесваше да гледам Джуд гола — струваше ми се нередно — но тя ми каза да не се правя на Света Богородица и как можело нейно дете да се срамува от човешкото тяло.
Седнах на тоалетната чиния, за да не гледам директно в нея и тя ми разказа, че един мъж от миналото й, когото много харесвала на младини, се появил отново. Обля ме гореща вълна, защото реших, че става дума за баща ми — мъжа, за когото беше забранено да говорим.
Не знаех кой беше баща ми и тогава мислех, че и тя не знае. Когато бях малка, ако в книжките, които тя ми четеше, имаше татковци, сочех с пръст картинката и питах: „Това моят татко ли е?“. Тя се засмиваше и казваше: „Не, това е таткото от приказката“.
„А моят татко къде е?“ „Ти нямаш татко, Ема. Имаш само мен.“
Мисля, че след този случай започна да избягва книжки с татковци, защото повече не прочете нито ред за тях.
