Кейт се запита какво би си помислило едно извънземно, ако попадне на подобна сцена. Дузина служители седят в изолация, всеки пред своя компютър, без да говорят помежду си, нито да се поглеждат. Приличаха на изгубените души по казината на Лас Вегас, които киснеха с часове пред машините и натискаха с мъртви очи бутоните с надеждата за големия джакпот. „Внимание! Идва шефът!“, изви мислено устни тя.
Тери се появи с мила усмивка на лицето. Явно щеше да иска услуга. Кейт се престори, че е погълната от нещо на екрана си.
— Виж ти, значи успя да дойдеш на работа, а? — каза той. Искаше да прозвучи като шега, но острият му глас отекна из целия етаж.
— Съжалявам, трафикът беше ужасен — каза тя и отпусна пръсти върху клавиатурата, сякаш я беше прекъснал по средата на изречение, което пишеше.
— Да, навън е ужас. Както и да е…
„Ето, започва се“, помисли си Кейт. „Смъртоносната задача.“
— Кейт, редакторът се заинтересува от един от новите, млад репортер. Иска да го вземеш под крилото си.
Тя го погледна и вдигна едната си вежда.
— Под крилото си? — повтори кисело тя.
— Много е надарен — каза Тери и сърцето й потъна в петите. „Много надарен“ беше код за „много дразнещ“. — А ти си най-добрият репортер във вестника.
Криминалния се изкашля многозначително. Въпреки недоволството си, Кейт се почувства поласкана. Напоследък все по-рядко чуваше комплименти. Изгрялата й след ексклузивното интервю с вдовицата на Тейлър звезда, бе започнала да губи блясъка си. Изминали бяха две години от момента, когато разкри какво наистина се бе случило с малката Бела Елиът, изчезнала от градината пред дома си. Тази история я бе заинтригувала със своите обрати и неизяснени моменти и когато най-после намери място във вестника, последва обяд с Главния, награда и повишение на заплатата.
Но моментът на слава бе отминал, както ставаше винаги със славата. Фокусът на вестника се бе преместил от разследващата журналистика към бързите новини, които даваха възможност на онлайн обществото да кликне върху тях и да коментира. И в този задаващ се нов световен ред тя се чувстваше все по-излишна. В най-добрия случай можеше да напише нещо за тях, но това не й се струваше работа за зрял човек, поне тя така си мислеше в опит да съхрани достойнството си.
И параноята й растеше всеки път, когато Тери изпратеше по гореща следа някое от хлапетата вместо нея.
— Пазя те за големите заглавия — й казваше той, когато забележеше погледа й. Но напоследък нямаше големи случаи. И ето че сега я слагаха да отговаря за детските ясли в редакцията.
— Прекалено съм заета за тези работи, Тери — отвърна тя.
— Няма да ти се пречка, Кейт. Просто ще се учи от работата ти, а ти имаш на какво да го научиш, нали? Саймън казва…
„Докосни носа си“, довърши тя наум строфата от детската песничка.
— Къде е той сега?
— Джо, ела при нас — провикна се Тери през стаята и едно ниско хлапе с дълъг перчем и извадена от панталоните риза заподскача към тях.
— Здравей, Кейт, за мен е чест — каза той без нотка на сарказъм.
„Боже, сега ще каже, че харесва работата ми!“
— Много харесвам работата ти.
— Ще ви оставя да си поговорите — каза Тери, доволен, че е свършил работа.
— Но… — отвори уста Кейт.
— Извинявай, Кейт. Чака ме важен телефонен разговор — каза Тери и побърза да се изниже на безопасно място.
Кейт преглътна ругатнята, посочи стола до себе си и се опита да не поглежда към Криминалния.
— Откога си при нас, Джо? — попита тя.
— От около месец. Директно от университета. Винаги съм искал да бъда журналист. В кръвта ми е.
— Какво значи това?
— Майка ми е журналист.
— А!
Той каза името на една журналистка от неделния „Хералд“, жена с репутация на брутален и безогледен журналист — „железните гащи“, както я наричаха старите кучета. Мъжките стари кучета, напомни си Кейт. Манди Джаксън бе прегърнала прякора си и когато тръгна по стълбицата нагоре, го размахваше като боен трофей. Всяка надвишила поста отговорен редактор в бранша жена беше обвинявана, че е спала с шефа или има топки под полата си. Кейт не знаеше кое от двете приписваха на Манди, но тя беше все още на върха, негова безспорна кралица.
А това беше малкото й момченце.
Тя се вгледа внимателно в Джо Джаксън — майка му явно бе мислила как ще стои името му във вестника още когато го бе кръщавала — докато той ровеше в лаптопа си, седнал от дясната й страна. Изглеждаше като писклив тийнейджър, но може би щеше да е от полза — тя нямаше нищо против да помогне с нещо на неделния „Хералд“.
— Над какво работиш сега, Кейт? — попита той и застана с бележник в ръка в очакване да улови златните думи.
— Чета имейлите си, Джо. Дай ми десетина минутки. Защо не отидеш да купиш по едно кафе?
Тя бръкна в чантата си и му даде шепа дребни монети.
— Кученцето на старшата репортерка — изсумтя Криминалния, когато Джо изчезна зад летящите врати.
— Млъквай, Гордън. Завиждаш, че си нямаш такъв. Какво, по дяволите, ще правя с него?
— Предлагам да не спиш с него, иначе Манди ще ти откъсне главата.
