— Обичайните неща — отвърна Анжела, уморена от разказа си. — Издирване, конференции по новините, разпространяване на информацията из цялата страна.
— Но не е имала заподозрени? Сигурно е имало много хора в болницата?
— Да, но никой не каза нищо — отвърна Анжела. — Никой не я бе видял. Сякаш се бе изпарила.
Тя млъкна за момент, после добави:
— Сигурно знаете, че след две седмици дойдоха у дома и ме попитаха какво съм чувствала към Алис.
— Какво си чувствала? Защо са задали такъв въпрос? — попита Кейт, макар да знаеше отлично защо. — Колко ужасно!
Анжела я погледна с благодарност за последния коментар и кимна.
— И аз така си помислих. Но може би някоя от сестрите е казала нещо за мен. Бях толкова замаяна от лекарствата след раждането, че наистина не знаех какво правя. Може би не съм й се сторила достатъчно майчински настроена. Полицията непрекъснато ме питаше защо съм я оставила сама.
— Какво им отвърна? — запита Кейт.
— Казах им, че е заспала и ми се е сторило безопасно.
— Разбира се — каза Кейт. — Боже, ако бебето не е в безопасност в родилния дом, къде другаде може да е?
Сълзите потекоха по лицето на Анжела. Джо извади от чантата си салфетка и й я предложи.
— Какво според теб й се е случило, Анжела? — попита Кейт.
Възрастната жена уви салфетката около кокалчетата на пръстите си и затвори очи.
— Някой я е отвлякъл. Нямаше ме десетина минути и през това време някой е влязъл, вдигнал я е от кошчето и я е взел.
— Кой би могъл да направи такова нещо?
— Не знам — въздъхна Анжела. — Непрекъснато чуваме за нещастни жени и зли хора, които отвличат бебета. Но нямам представа кой може да го е направил. Бих дала всичко, за да разбера.
Двете жени останаха мълчаливи за момент, съсредоточени в напитките си. За удивление на Кейт, Джо заговори.
— Защо мислите, че откритото дете в развалините е вашата Алис, госпожо Ървинг?
Кейт преглътна раздразнението си. Искаше тя да зададе този въпрос, но не можеше да спре Джо насред интервюто. Опита се да го предупреди с поглед, ала той бе насочил цялото си внимание към Анжела, взимайки пример от своята учителка. Анжела го погледна със симпатия.
— Имате ли някаква връзка с Улуич? — продължи той. — Познавате ли някого от този квартал?
— Ще ми се да познавах — отвърна жената. — Но никога не съм била там. Мога да кажа само, че усетих нещо, докато четях във вестника за намерения скелет. Нещо вътре в мен ми каза, че е Алис. Знам, че звучи откачено, но така го усещам.
Кейт изпъшка безгласно. Няма връзка, няма следа. Струваше й се малко вероятно Алис да е бебето от Хауард стрийт. Но не искаше Анжела да види разочарованието й. Хвана ръката й и каза:
— Изобщо не е откачено.
Изминаха две седмици, а още никой не е почукал на вратата ми. Прекарах много, прекалено много време да гледам през прозореца в очакване обвинителите ми да се появят. Най-вече полицаите, но има и друга вероятност. Смешно, когато си помисля за полицаи, си представям едновремешния „боби“ да крачи по алеята със заповед за арест в ръка. Както беше тогава. Понякога ми се ще най-после да дойдат. Да ме извадят от този ад. Но никой не идва. Стоя до прозореца и се опитвам да се накарам да се кача горе и да поработя. Тялото ми обаче не се подчинява. Пуснало е корени на това място. Мястото на моя срам. Обратно към началото.
Пол се тревожи за мен. Виждам го в очите му, чувам го в гласа.
— Кога за последно беше при доктор Красавец? — ме попита тази сутрин. Това е малката ни шега. Доктор Красавец е доктор Брентън — прекрасното ми джипи — но със смешния му прякор ни е по-лесно да говорим за „състоянието ми“.
— Отдавна — отвърнах аз. — Няма да е лошо да си взема час.
— Чудесна идея, Ем. Напоследък си доста по-добре, но може би трябва да ти погледне лекарствата.
Ето така си говорим за моя проблем. Сякаш става дума за главоболие или нещо безобидно. И няма от какво да се срамуваме.
Няма да си запиша час. Не искам да създавам трудности, но когато отида да ми презавери рецептата, доктор Красавец обича да ме пита как се чувствам, а сега не искам да отговарям на този въпрос. Миналия път не бях добре и той ми каза, че иска да се прегледам при друг лекар — при „специалист“, така каза — но аз обясних, че нямам нужда от специалист. Добре съм си с него, защото сядам и двамата разговаряме някакви си осем-десет минути, след което той ми дава рецепта.
Специалистът ще иска да знае за взаимоотношенията ми с близките. Ще пита как се чувствам заради липсата на баща в живота ми и заради Джуд. Ще трябва да споделя, че като тийнейджър издирвах баща си, а аз не искам. Защото не мога да му разкажа цялата история. Едното ще доведе до другото, а това означава да повдигна цялата мрежа.
Опитах веднъж вкъщи, за всеки случай. Чувам се да казвам: „Всичко започна с Уил“. Започна преди това, но появата на Уил сложи началото на разбулването на мистерията.
И вече съм в опасната зона.
