За мен любовта си оставаше нещо от страниците на тетрадките и дневника ми. На живо не се впусках в любовни или плътски приключения, защото не бях убедена в чара и външността си и не исках да нагазвам в тези води. Да, разбира се, имаше няколко невинни целувки зад младежкия клуб с получени от „Джаки“ — едно младежко списание — указания как точно се прави, но все още предпочитах да пиша за измислени копнежи и въздишки. Беше по-безопасно и без размяна на лиги.
А и имах ужасяващия пример на Хари, която наскоро се бе простила с девствеността си. Попитах я как става работата, след като ми сподели, че го е направила с един приятел на Малкълм Бейкър след коледната дискотека.
— Болеше ли?
— Нечовешки. Направо си е агония, но после става по-добре — каза ми тя, сядайки на втория етаж на двойния автобус.
Знаех, че вероятно не го е правила повече от веднъж, но си замълчах. Тя обичаше да се прави на по-възрастна и опитна приятелка.
— Агония? Ама наистина ли? Божичко, може би ще изчакам още малко. Искаш ли? — предложих й аз чипс с лук и двете преминахме гладко към други, по-ароматни теми.
Хари бе натиснала звънеца и бе скочила от автобуса, след като помаха на шофьора за довиждане.
Хари отдавна беше на мнение, че неудачите ми с гаджетата имат нещо общо с това, че нямам баща.
— Къде са мъжете в живота ти, Ема? Не е чудно, че избягваш момчетата — ми каза тя, когато отново се върнахме на темата. Беше около месец преди да й се обадя и да й се оплача от Джуд.
Идеята да отворя темата вкъщи беше нейна и аз я приведох в действие, опитвайки се да остана спокойна, докато обяснявах, че половината ми ДНК идва от мистериозния ми баща. Джуд изпадна в ужас.
— Но ти си имаш мен — извика извън себе си тя. — А и той няма да ти обърне внимание.
Каза ми, че той сигурно си има друго семейство и ако се появя, само ще му създам проблеми.
— Ще трябва някак да обясни на новата си жена.
Онази вечер, вечерта на големия скандал, Хари ми каза:
— Остави ги, Ема. На теб ти трябва баща. Да отидем и да го намерим.
И аз се съгласих.
С Хари изчакахме следващия път, когато Джуд не си беше у дома, и отидохме в нейната стая да потърсим сред нещата й писма и снимки на стари гаджета. Беше ме страх да не ни хване, затова изчаках до вратата, а Хари се спусна да рови. Тъкмо започнах да настоявам да зареже всичко, когато тя откри една бележка на гърба на дневника на Джуд от 1968 година. Беше подписана от някой си Чарли, имаше и адрес в Брайтън.
— Трябва да отидем там — каза Хари. — Не е далече и мисля, че времето е подходящо — додаде тя, практична, както винаги.
Всичко се движеше прекалено бързо за мен, но вече се бях съгласила и беше късно да дам на заден.
Трябва да изгладя книгата, върху която работя, но смисълът на изреченията продължава да ми убягва. Шефката ми изпрати имейл да ме уведоми, че първата част от книгата ще излезе в някакъв неделен вестник и трябва да побързам, за да могат издателите да продадат сериала на пресата.
Отговорих й, че ще съм готова утре към края на деня, но изобщо не мога да се концентрирам. Очите ми бягат от екрана на компютъра. Ставам, правя си чаша чай и сядам отново, твърдо решена да се заема с работата. Но чаят до мен изстива и екранът угасва, докато седя и си мисля дали нямаше нещата да се развият другояче, ако с Хари бяхме намерили баща ми тогава, през 1984-та. Дали историята нямаше да приключи в Брайтън?
Но не стана така.
Едва не се засмивам на глас, когато си припомням как започна всичко — като глупаво приключение на ученички — но всъщност в случилото се няма нищо смешно.
Хари бе планирала всичко. Подправихме една извинителна бележка за училище, казахме, че аз имам час при зъболекар след обяда, а Хари се направи на болна.
— Ние сме в различни класове, няма да свържат нещата — увери ме тя. — Ще кажа, че съм в цикъл и много ме боли. Госпожа Кар ще ме пусне, защото мрази да говори за тези неща.
Горката госпожа Кар, беше на почти сто години и като класна на Хари за нея сигурно е било ужасно да търпи тези неща.
Хари избра четвъртъка, защото на обяд имахме спортни игри и можехме да тръгнем рано. И ето ни на гарата, готови да претворим думите в дела.
Виждам как двете стоим там. Две деца. Аз не говоря, съсредоточена съм върху плана, опитвам се да не мисля какво ще кажа, като стигнем там. В главата ми се въртят толкова въпроси, че ми се вие свят.
Хари каза, че това е само първата крачка, да не тая големи надежди. Отвърнах, че не тая нищо, но беше много трудно.
Баща ми живееше в съзнанието ми от толкова дълго време, че ми беше невъзможно да не мисля за него като за реален човек. Непрекъснато се питах дали приличам на него, често изследвах чертите на лицето си в огледалото и се питах кои от тях са негови.
Някои казват, че приличам на Джуд, но аз никога не съм била съгласна с това. Приятелите й твърдят, че имам нейните очи. Да, наистина, и двете имаме сини очи, но само толкова.
