— За бога, Анжи, какво означава това? Каквото и да каже полицията, ще бъде лоша новина. Ако това не е Алис, ти ще бъдеш съсипана, ако е, значи нашето бебе е мъртво. Това няма да я върне, разбираш ли? Не ни трябват тестове. Бебето ни е мъртво, няма го. Знаеш го, дълбоко в себе си го знаеш, нали? Късно е за тестове. Трябва да го… да я оставим да си иде.
— За теб може да е така, но аз трябва да знам със сигурност, Ник, за да намеря покой и да се сбогувам с нея. Фактът, че ти мислиш така и не го искаш, няма да ме спре — каза тя и уви ръце около себе си, за да се предпази от задаващата се буря. — Знам, че ти никога не си чувствал към Алис онова, което чувствам аз — каза тя и усети как тялото му се стегна до нея.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ник, но тя знаеше, че той е наясно какво иска да му каже. Отдавна не се бяха карали по този въпрос, но споменът отрови атмосферата с бързината на атомна бомба.
— Не искам да говоря за това, Анжела. Изминаха четиресет проклети години. Беше една-единствена вечер и ти се извиних сто пъти. Няма какво друго да ти кажа. Ако ме наказваш, това няма да върне Алис. Вината не беше моя. Не бях аз онзи, който я остави сама в стаята.
Стенанието й го накара да млъкне. Разбра, че е прекалил, че отиде прекалено далече. Пресегна се, хвана ръката й и разтвори свитите й в юмрук пръсти.
— Ох, Анжи, защо правиш това? Защо принуждаваш и двамата да казваме неща, за които ще съжаляваме? Знаеш, че не те обвинявам. В никакъв случай.
— Знам — каза тя, но не го вярваше. Защото всички знаеха, че тя бе оставила Алис сама.
Скандалът утихна за секунди — така ставаше винаги — но мълчанието продължи доста по-дълго. Колкото и редки да бяха, тези караници ги разтърсваха до основи и ги оставяха неспособни да мислят за нищо друго.
Анжела стана първа, сложи халата си и отиде да направи чай.
Във вторника бе наложен крехък мир — внуците ги принудиха да сложат усмивките на лицата си. Докато вървяха към детската площадка, Ник държеше ръката й, а тя приготви любимата му закуска.
— Довиждане, скъпа — й каза той в първия работен ден и я целуна по главата.
— Ще ти звънна по-късно — каза тя.
Анжела се опита да седи кротко и да си чете списанието си, но се оказа невъзможно. Зацикли на едно изречение, повтори няколко пъти думите в него, но не успя да ги разбере. Направи чай на няколко пъти, ала подредени в редица до нея, чашите изстиваха една по една. Сърцето й биеше толкова силно, че звукът идваше сякаш някъде извън нея.
Не беше казала на Ник кога излизат резултатите от ДНК теста. Когато я попита, смотолеви нещо неясно. Искаше да има време да ги асимилира и преживее насаме.
От полицията й бяха казали, че резултатите обикновено излизат след два дни. Великден забави нещата. По празниците никой нямаше да се занимава с това. Но днес вече трябваше да се обадят.
Тя провери отново, за да е сигурна, че телефонът й не се е изключил сам или батерията да е паднала. Празният екран светна обвиняващо към нея. Тя се обади на Кейт.
— Здравей, исках да разбера дали си чула нещо — чу се да казва тя.
Кейт не беше чула нищо, но каза, че ще се обади и ще види как вървят нещата.
Анжела седна с телефона в ръка. Когато след пет минути той иззвъня, тя подскочи и приключи разговора, защото натисна грешния бутон. Но апаратът веднага звънна отново.
— Извинявай, Кейт. Какво казаха?
— Казаха, че вероятно — не обещаха нищо повече от „вероятно“, разбираш, нали — резултатите ще излязат утре — каза Кейт.
Анжела стисна телефона по-силно.
— Нали казаха, че ще стане за два дни? А вече минаха пет. Казаха ли има ли някакви индикации?
— Не, страхувам се, че пазят нещата в папките си. Виж, разбирам в какво ужасно положение си, но трябва да си свършат работата, за да сме сигурни в резултата, нали?
Анжела знаеше, че Кейт е права, но от мисълта, че ще трябва да чака още един ден, й призля.
— Защо не си намериш някаква работа? Обиколи магазините, виж се с приятелка — предложи Кейт. — Само не забравяй да вземеш телефона си, за да мога да се свържа с теб.
— Да, може да поизляза. Ще ми звъннеш веднага, щом разбереш нещо, нали? Обещай ми — каза Анжела, ядосана, че звучи толкова отчаяно.
— Разбира се — отвърна Кейт.
Кейт ровеше в чантата си — бездънната яма, както я наричаше Стив и всички фотографи, с които бе работила — за химикалка, когато телефонът й звънна за втори път. На екрана светна името на Боб Спаркс и тя хвърли чантата на пода.
— Боб — извика прекалено силно тя.
— Да не те хващам в неподходящо време? Ако искаш, да звънна по-късно?
— Не, не — каза Кейт. — Извинявай, тук е пълна лудница. Ти как си?
— Добре съм. Току-що получих резултатите от детектив Синклер. Имаме съвпадение.
За част от секундата тя не осъзна какво чува.
„Без преамбюл, без подготовка. Право в целта.“
— Страхотно — възкликна тя. — Невероятно и страхотно.
— Да — каза Боб и без да иска забърза, — най-после ще можем да придвижим стария случай.
