— Добре че имам тях — каза тя на морковите в мръсната вода. Запита се дали Лу ще й се обади довечера, когато излезе от работа. Дъщеря й беше наясно със семейната история, но никога не говореше за това.
Тя мрази, когато плача, си каза Алис и избърса очите си с парче кухненска хартия. Всички мразят. Предпочитат да се преструват, че всичко е наред. Но аз ги разбирам. Трябва да престана. Да оставя Алис в миналото.
— Честит рожден ден, скъпа моя — прошепна тя.
Мисълта за бебето ме държа будна през по-голямата част от нощта. Изрязах съобщението от вестника и се опитах да го изхвърля, но несъзнателно го скрих в джоба на жилетката си. Нямам представа защо. Бях решила да не правя нищо по въпроса. Надявах се нещата да отминат.
Но едно гласче не спира да ми нашепва: „Няма да е като миналия път“.
И на сутринта бебето все още е тук. Упорства, настоява да му обърна внимание.
Пол се събужда бавно, раздвижва единия си крак, сякаш изпробва дали все още е на мястото си. Изчаквам го да отвори очи.
Страхувам се от предстоящото. Ужасявам се от разочарованието и досадата в погледа му, когато осъзнае, че лошите ми дни се завръщат.
Така ги наричахме — „лошите дни“, за да изглежда, че вината не е моя. От последната ми криза мина много време и аз знам, че за него всичко е приключило. Ще се опита с всички сили да скрие тревогата си, когато ме види, но аз ще трябва да нося в себе си и неговата, и своята. Понякога ми се струва, че ще се разпадна под тежестта им.
Казват, че каквото не те убива, те прави по-силен. Казват го, когато ти се случи нещо ужасно. Майка ми, Джуд, го повтаряше често. Но аз не мисля, че е така. Да, не те убива, но ти чупи костите, прикрепени една към друга с мръсни превръзки и жълтеникаво тиксо. И ти виждаш през тях, виждаш как се пропукват крехките връзки. Понякога ти се иска да беше те убило.
Пол става и без да каже дума, донася лекарствата ми с чаша вода от банята. Сяда на леглото и ме гали по косата, докато ги пия. Тананика си тихо, сякаш всичко е в рамките на нормалното.
Опитвам се да си внуша, че всичко ще отмине, но в главата ми се промъква друга мисъл — това никога няма да отмине — и разбива защитата ми.
Проблемът е, че след време всяка тайна заживява свой собствен живот. Някога си мислех, че ако не мисля за случилото се, соковете му ще пресъхнат и то ще умре. Но не умира. Седи си в нарастващото кълбо от лъжи и измислици като тлъста муха, хваната в паяжина. Ако сега кажа нещо, ще разбия всичко на парчета. Затова ще мълча. Трябва да пазя тайната. Това правя, откакто се помня. Пазя я и я защитавам.
На масата за закуска Пол ми говори нещо, но аз пропускам смисъла.
— Извинявай, скъпи, какво каза? — питам го, седнала срещу него, и се опитвам да се съсредоточа в думите му.
— Казах, че тоалетната хартия е свършила.
Не мога да се концентрирам. Нещо за някаква хартия. Боже, да не би да е прочел хартията от вестника?
— Какво? — питам прекалено силно.
— Тоалетната хартия, Ема — казва тихо той. — Просто ти напомням, че свършва.
— Да, да, не се тревожи. Ще купя. Само да свърша кафето и се заемам с работата.
Той ми се усмихва, целува ме, минава покрай мен, мотае се в кабинета си около десетина минути, а аз изхвърлям закуската си и подреждам масата. С чистенето ще се заема по-късно. „Излизай, проклето петно!“.
— Така — появява се той на вратата на кухнята. — Сигурна ли си, че си добре. Виждаш ми се много бледа.
— Добре съм — казвам и ставам от масата с мисълта: „Хайде, Пол, тръгвай, за бога!“. — Приятен ден, скъпи. Не забравяй да бъдеш любезен с шефа си. Знаеш, че е важно.
И почиствам някаква прашинка от сакото му.
Той въздъхва и взема куфарчето си.
— Ще се опитам. Виж, мога да се обадя, че съм болен, и да остана с теб.
— Не ставай глупав, Пол. Всичко ще е наред. Обещавам.
— Добре. Ще ти звънна към обяд. Обичам те — казва той.
Махам му от прозореца, както винаги. Той затваря портата и тръгва напред. Аз се свличам на колене върху килима. За пръв път оставам сама, след като прочетох съобщението във вестника, и всичко, което криех и заради което се преструвах толкова време, се разпада. Заглавието във вестника ми намига като неонова табела, накъдето и да погледна. Трябват ми пет минути, за да събера парченцата. Разплаквам се. Страховито. Неконтролируемо. С плач далече от характерния за англичаните, с който се бориш и се опитваш да преглътнеш сълзите. Плача, докато не излея и последната сълза от себе си, после лягам на пода и притихвам.
Телефонът звънва и чак тогава осъзнавам, че е изминал цял час, краката ми са изтръпнали и когато се опитвам да стана, усещам как ги пронизват хиляди иглички. Сигурно съм се отнесла. Обичам образа, който съзнанието ми създава, когато се отнеса — представям си, че лежа в лодка и се нося по течението. Като Офелия в онази картина. Но на нея й е лесно, тя е луда или мъртва. „Стига вече. Вдигни телефона.“
— Ало, Ема, Линда се обажда. Заета ли си? Може ли да намина към вас за едно кафе?
