Искам да откажа на ужасната Линда, но от устата ми излиза „да“. Вкоренената в мен вежливост побеждава за пореден път.
— Чудесно. След десет минути съм при теб.
— Слагам водата — се чувам да казвам като в някаква пиеса.
Разтривам колене, за да им възвърна чувствителността, и вадя четката за коса от чантата си. Трябва да изглеждам прилично, иначе тя ще разбере.
Съпругът на Линда преподава в същия университет, където работи и Пол. В различни факултети са, но двамата често пътуват сутрин с един и същ влак. Това очевидно превръща мен и Линда в сестри по съдба.
Но аз не я харесвам. Зъбите й са наклонени назад, като на акула и е ужасно напориста. Тя и другите „сакадемици“ — съпруги на академици, както ги кръстих, когато се присъединих към групата — непрекъснато клюкарстват за мен. Знам го със сигурност. Но няма какво да направя. Гледам да не им обръщам внимание. Мълча си и карам напред.
Отварям вратата и Линда нахлува като ураган. Тази сутрин кипи от енергия. Сигурно има добри новини за Дерек. Искам да си тръгне на мига.
— Изглеждаш уморена, Ема. Май не си спала добре? — казва тя. Напъните ми за чистене и подреждане се изпаряват на мига и аз отивам да правя кафе. Тя ме оставя да вися в собствената си кухня като излишна част от интериора.
— М-хм. Малко съм уморена. Опитвам се да оправя един труден пасаж в книгата, която редактирам сега — казвам аз.
Тя настръхва. Мрази факта, че имам собствена работа. И когато го спомена, го приема като лична обида. Линда не работи. „Имам прекалено много за вършене вкъщи, за да търся работа навън“, казва, когато я попитат. Обикновено с неубедителна усмивка.
Но този път решава да игнорира обидната забележка, бърза да се гмурне в новината. Дерек ще получи нова титла — и нова заплата очевидно. Трепери от вълнение, самодоволството се излива от нея на вълни.
— Деканът иска от него да поеме повече отговорности. През следващия семестър ще бъде асистент-директор на социалния отдел — казва тя, сякаш чете от вестник.
— Социалният отдел? Боже, ще затъне в море от дрога и сексуални проблеми — казвам, усещайки сладък вкус в устата си, като си представям как Дерек, най-надутото копеле на земята, се опитва да наложи употребата на кондоми за всички студенти.
При споменаването на думата „секс“ тя замръзва за момент. Аз прикривам успешно радостта си от малката победа.
— Това е страхотно, Линда — казвам бързо. — Ох, млякото изкипя.
Сядаме в кухнята и аз слушам брътвежите й за „какво ново във факултета“. Знам, че накрая ще стигне до темата за „малките проблеми“ на Пол, но не искам да й помагам в това. Продължавам по допирателната — световните новини, закъсненията на влаковете, цената на кафето — с надеждата да се изтощи. Но тя очевидно е неизтощима.
— Е, Пол оправи ли се с декана? — пита накрая, произвеждайки най-милата усмивка на света.
— О, разбира се. Цялата работа е буря в чаша вода — отвръщам аз.
— Нима? Чух, че доктор Бийчъм ще отнесе въпроса до следващото ниво.
— Каква глупост. Доктор Бийчъм иска да закрие най-добре посещавания курс на Пол, за да отвори място за свой. Честно казано, голям задник.
Очите на Линда се разширяват при думата „задник“. Естествено, тя не вижда шефа по този начин.
— Понякога човек трябва да прави компромиси. Може курсът на Пол да е изчерпал своето предназначение.
— Сигурна съм, че не е така, Линда. Искаш ли джинджифилови бисквити?
Омиротворена, тя започва да дъвче. Минаваме на темата за дъщеря й, Джой — „Тя е най-голямата ни гордост и радост“ — и децата на Джой. Виж, те не са гордост и радост, явно са непослушни. Забелязвам, че Линда не ги нарича „внуци“, докато изброява белите и недостатъците им. Те са „прекалено независими“, което в нейния затворен свят е непростим грях.
— Онзи ден Джоузи ми каза да си гледам работата — казва тя, все още кипяща от гняв. — Деветгодишно хлапе и вече казва на баба си да си гледа работата.
„Само така, Джоузи“ казвам наум, а на глас:
— Горкичката.
Грешен ход.
— Ти разбира се нямаш такива проблеми, понеже нямаш деца — казва тя.
Преглъщам и не отговарям, защото нямам вяра на себе си. Поглеждам часовника си и измърморвам:
— Съжалявам, Линда. Много ми беше приятно да си побъбрим, но сроковете ме притискат и трябва да се хващам за работа.
— Е, така е с работещите жени — казва учтиво тя. Изглежда разочарована, но се усмихва със своята голяма бяла усмивка и слага ръце на раменете ми да ме целуне за довиждане. После се отдръпва и казва малко прекалено загрижено. — Трябва да се наспиш, Ема.
Запращам нея и изкуствената й загриженост на майната им и казвам, докато я изпращам до вратата:
— Поздрави новия заместник-директор по социалните въпроси от нас. — И добавям: — Приятен ден.
„Спри веднага“, си казвам, „Звучиш като продавачка, която се прави, че й пука какво ще си купиш“.
Качвам се в кабинета и сядам с бебето от вестника в главата си, в скута си и на врата.
