Тя ненавиждаше кучета. Непрекъснато се разправяше с лакомите зверове, които се хвърляха срещу нея, щом я видеха, и собствениците едва удържаха нашийниците им. И винаги повтаряха едно и също: „Не се страхувайте. То не хапе“. Но очите на проклетото животно казваха ясно, че би я схрускало при първа възможност. Това също я гледаше гладнишки, но тя се опита да не му обръща внимание.
— Доколкото разбрах, никой не знае кога е заровено — каза госпожица Уолкър. — Може да е на сто години. Изглежда, че няма да разберем на кого е било.
Кейт изхъмка, кимна и наклони глава настрани. Не това се бе надявала да чуе.
— Вие кога чухте за това? Живеете през улицата. Сигурно сте видели нещо?
— Аз да не съм някаква клюкарка? — отвърна госпожица Уолкър и гласът й скочи няколко степени нагоре. — Не си вра носа в чужди работи.
— Естествено, не съм и помислила обратното — успокои я Кейт. — Но е било трудно да пропуснете полицейските коли. Ако това се случи на моята улица, ще си умра от любопитство.
Старата жена беше умилостивена.
— Добре де, видях, когато полицията дойде. И по-късно един от работниците, Джон, който ръководи разрушаването, ми каза какво са открили. Беше много разстроен. Ужасно е да намериш такова нещо. Направо си е шок. Направих му чай с много захар.
— Много мило от ваша страна — каза Кейт. — Вероятно вашият приятел Джон знае повече за мястото, където е бил заровен трупът. Дали е казал нещо на полицията?
— Не мога да кажа. Джон го е видял — бебето имам предвид. Каза, че било съвсем мъничко. Само дребни кости. Друго не било останало. Ужас.
Госпожица Уолкър отиде да направи чай. Кейт взе бележника си и написа името на работника и думите за дребните кости.
Двайсет минути и чаша чай с много захар по-късно тя вече крачеше към офиса на строителната фирма, който се помещаваше в едноетажен фургон с широка панорама към развалините.
Един здрав и набит мъж в работни дрехи я посрещна на вратата.
— С какво мога да ви помогна?
— Здравей. Ти ли си Джон? Току-що говорих с госпожица Уолкър, живее надолу по улицата… Та, тя предложи да дойда и да поговоря с теб.
Чертите на лицето на мъжа омекнаха леко.
— Прекрасна жена. Знаете ли, че е била модел или нещо подобно? Естествено, било е преди много години. Всеки ден минава оттук с кучето си и често си бъбрим. Понякога ми носи кейк или друга вкуснотия. Сигурно е много самотна сега, когато почти всички тук се изместиха.
Кейт кимна.
— Сигурно — съгласи се тя. — Трудно е да си стар в наши дни, когато всичко около теб се променя.
Безобидният разговор се проточи и Кейт си помисли, че мъжът може да се завърти и да се прибере в импровизирания офис.
— Извинете — каза бързо, — не се представих. Аз съм Кейт Уотърс.
Тя подаде ръка и стисна неговата. Трудно е човек да бъде груб, когато му стискаш ръката, нали?
— Джон Дейвис — отвърна механично той. — Какво мога да направя за вас?
— Аз съм репортер, пиша статия за намерените от вас останки на дете — започна Кейт. Работникът понечи да й обърне гръб и тя добави бързо: — Сигурно е било ужасен шок за вас.
Той отново се обърна към нея.
— Наистина беше. Съжалявам за грубостта, но… Дойде полиция. Оградиха мястото и ни спряха работата. Момчетата се ядосват, изоставаме с графика.
— Кошмар — каза Кейт.
— Наистина е кошмар — кимна Дейвис. — Вижте, не бива да говоря с пресата за това. Шефът ще ми откъсне топките, ако научи.
Кейт му се усмихна.
— И аз имам такъв шеф. Ела, ще те черпя една бира в кръчмата нагоре по улицата. Стана време за обяд, просто ще хапнем и ще поговорим. Обещавам да не те цитирам.
Дейвид се поколеба.
— Просто искам да разбера кое е това бебе. Ужасно е да погребеш бебе без името му. Като бедняците през викторианската епоха.
— Добре. Но само една бира — каза той и заключи вратата след себе си.
— Идеално — каза Кейт и се усмихна широко.
Той изпита неудобство, когато минаха покрай госпожица Уолкър и Кейт махна весело на новата си приятелка, застанала до прозореца на кухнята си.
Кръчмата беше пълна със строителни работници, разнасяше се остра миризма на мокър цимент и разлята по масите снощна бира. Кейт си проби път до бара, като размахваше над главата си десетпаундова банкнота.
— Бяло вино със сода, моля — поръча тя и се обърна към мъжа. — Какво пиеш, Джон?
— Бира с лимонада.
Със скрити зад очила в дебели рамки очи, барманът избута пълните чаши към тях и върна на Кейт шепа монети, без да каже дума.
— Трябва да настоява пред училището по добри обноски да му върнат парите — каза тя и остави чашите на покритата с различни петна маса.
— Аз го разбирам — каза рязко Джон и пое първата дълга глътка от халбата си. — Кръчмата му е първата наред за събаряне, ако одобрят втората фаза на проекта. Не му е лесно да сервира на тези, които ще му я разрушат.
— Сигурно. Откога работите тук?
— От няколко месеца, но на мен ми се струват години.
Кейт отпи от виното си. Идиотът зад бара й бе сипал лимонада вместо сода и зъбите й изтръпнаха от сладката течност.
— Работата ви е доста трудна, а? — подхвана тя.
