— Тогава бях на четиринайсет години, Кейт. А той беше любовник на мама. Не знаех какво да направя. Беше ме срам, а и се страхувах какво ще каже мама, ако научи.
— И тя научи ли? Каза ли й? — попита Кейт и Ема поклати глава.
— Уил ми нареди да си мълча. По-късно седнахме в градината с него да си изядем сладоледите. Той сложи ръка отзад на главата си и се загледа в небето. Попитах го дали е влюбен в Барбара. Той се засмя и каза, че въпросът е смешен. Но после замлъкна. Казах му, че съм видяла снимката. Разказах му, че съм разсипала водата и съм я видяла, а той ми обясни, че Барбара му я е изпратила. Че била откачена и му се предлагала зад гърба на Джудит. И откакто се преместила, непрекъснато се опитвала да го накара да напусне майка ми.
— Нареди ми да не казвам нищо, защото Джуд не знаела и това щяло да я натъжи.
— И ти не й каза? — погледна я Кейт.
Ема отново поклати глава.
— Не можех. Уил направи така, че да си държа езика зад зъбите.
— Как го направи, Ема? — попита Кейт. — Какво ти направи?
Настъпи тишина. Чуваше се само дишането на Ема.
— Уил ли те изнасили? — попита тя.
— Да — каза Ема и скри устни зад шала си.
— Можеше да кажеш на някого — промълви Кейт. — Защо не сподели с никого какво ти е сторил?
— Защото не знаех, че ме е изнасилил. Знам, че звучи откачено, но той ми обясни, че е правил секс с мен, защото аз съм го накарала да ме пожелае. Вината била моя. Аз съм направила нещо ужасно, не той.
— Кучият му син — процеди през зъби Кейт.
— Но много умен кучи син — каза Ема. — Накара ме да повярвам, че аз съм била инициаторът. А аз бях на четиринайсет. Преди него се бях целувала само с едно момче. Не знаех нищо. И когато той ми каза, че съм го възбудила, сигурно е знаел, че ще му повярвам. Написах в дневника си, че съм „мръсница“ и бях убедена, че бебето е моето наказание.
Кейт завъртя стартера.
— Казвай къде отиваме, Ема — каза тя. — Къде живее той?
Мислех, че ще се почувствам по-добре, когато кажа на Джуд. Че тя ще осъзнае вината си. Но тя, естествено, не го направи. Отрече всичко. Разбира се, очаквах в началото да поспори, но се надявах вътре в себе си да ми повярва. Да види истината, когато й разкажа всичко. Не стана така. Уил все още има пълно влияние над нея.
Но веднъж започнала, трябва да продължа. И Кейт ще ми помогне.
Докато напускаме паркинга, тя ми казва, че ще е доста грозно, ако нападнем директно Уил, но аз отговарям, че няма нищо по-грозно от сегашното положение.
— Заслужавам този момент — й казвам. — Той също го заслужава. Още не ми се иска да се обаждам в полицията. Не мисля, че ще ми повярват. А ако не повярват, няма да се задействат и това ще е краят. Няма да имам втори шанс.
Кейт кима. Мисля, че е на моя страна.
— Трябва ни признание — казвам аз. „Да му излезем насреща“, това е изразът, който Кейт употребява.
Тя взима адреса на Уил от колежа и ние излизаме от Лондон. Вече съм решила какво ще му кажа и по пътя репетирам думите наум. Трябва да хапна нещо, иначе ще припадна, си казвам. Не си спомням кога съм яла за последен път. При мисълта, че ще застана пред него, ми се завива свят, но знам, че постъпвам правилно.
Чудя се какво ще направи, когато ме види. Моментът на разплатата. Дали шокът няма да го убие? За миг си представям как получава инфаркт пред мен. Но аз не искам да умира веднага. Искам да поговоря с него.
Чаках двайсет и девет години за този момент. Устата ми се пълни със слюнка и отново ми се завива свят. Представям си ангела на отмъщението. Размахът на крилете му е силен, вятърът, който образува, е сякаш от рая. Стига. Трябва да дойдеш на себе си.
Къщата му прилича на картинка от кутия за бисквити. Рози около пътеката и всичко останало. „Колко неподходящо“, си мисля, докато Кейт чука на вратата.
И ето, появява се професор Уил, усмихва се дружелюбно на непознатата жена, после ме вижда.
Прикрива добре изненадата си, превръща я в оръжие на прословутия чар и казва:
— Ето ти изненада. Как си, Ема? Какво правиш по нашия край?
— Искам да говоря с теб, Уил — отвръщам.
— За какво? — пита той. — Не мисля, че имаме какво да обсъждаме.
Виждам, че започва да се изнервя. Един съсед преминава покрай вратата, провиква се „Здравейте, професор Бърнсайд“ и той бърза да ни вкара вътре, за да ни скрие от хорските очи. „Не иска сцени“, си казвам наум.
Уил ни въвежда в пъстроцветната си дневна. На масичката за кафе има чаша върху чинийка, кафява препечена филийка и мед, неделната притурка на някакъв вестник е оставена на дивана.
Той сяда, кръстосва крака и демонстрира жълти чорапи и загорели на слънцето прасци.
— Е, Ема, кого водиш със себе си? — пита той, докато се настаняваме във фотьойлите.
— Една приятелка. Казва се Кейт — казвам аз. Не искам да знае, че е репортер. Кейт се бе съгласила да не споменаваме за това. — Тя ме докара дотук.
— Здравей, Кейт — казва той и изчаква някоя от нас да заговори. Усмивката не слиза от лицето му.
Напрежението ме побърква и аз решавам, че е време да започна.
