Дъждът беше хванал Зоуи и докато тя се сушеше до огъня, Мариана им разказа какво бе станало — и за своя сблъсък с Едуард Фоска. Когато свърши, Зоуи каза тихо:
— Това е било грешка. Да се изправяш срещу него по такъв начин… Сега той знае, че ти знаеш.
Мариана ѝ хвърли изненадан поглед.
— Мислех, че го смяташ за невинен?
Момичето я погледна и поклати глава.
— Промених мнението си.
Клариса местеше очи от едната към другата.
— Значи и двете сте абсолютно сигурни, че той е виновен? Направо не мога да повярвам.
— Знам — отвърна Мариана. — Но аз го вярвам.
— Аз също — присъедини се Зоуи.
Клариса не отговори. Взе гарафата и допълни чашата си. Мариана забеляза, че ръката ѝ трепери.
— И какво ще правим сега? — попита племенницата ѝ. — Няма да си тръгнеш, нали?
— Разбира се, че няма — поклати глава Мариана. — Да ме арестува, ако иска, не ми пука. Няма да се върна в Лондон.
Клариса я изгледа удивена.
— Моля? И защо, за бога?
— Не мога да избягам сега. Стига толкова. Не съм спряла да бягам, откакто Себастиан умря. Изпитвам необходимост да остана, необходимост да се изправя лице в лице с това, каквото и да е то. Не се боя.
Изразът ѝ прозвуча познато. Опита го отново.
Клариса се подсмихна.
— Сега говори уискито.
— Може — усмихна се Мариана. — По-добре с кураж от алкохола, отколкото с никакъв. — Обърна се към Зоуи. — Продължаваме. Това ще правим — продължаваме и го хващаме.
— Как? Имаме нужда от някакво доказателство.
— Да.
Момичето се поколеба.
— Ами оръдието на убийството?
Нещо в начина, по който го изрече, накара Мариана да я погледне по-внимателно.
— Искаш да кажеш ножа?
Зоуи кимна.
— Не са го намерили още, нали? Мисля… че знам къде е.
— Откъде знаеш? — Взря очи в нея Мариана.
Момичето избегна погледа ѝ. Продължи да гледа в огъня — крадлив, виновен жест, който Мариана познаваше от детството ѝ.
— Зоуи?
— Дълга история, Мариана.
— Е, сега е моментът за нея. Не смяташ ли? — Понижи глас. — Знаеш ли, когато се срещнах с Девиците, те ми казаха нещо… Казаха ми, че си част от групата.
Очите на момичето панически се разшириха. То поклати глава.
— Това не е вярно.
— Зоуи, не лъжи…
— Не лъжа! Отидох само веднъж.
— И защо не ми каза? — настоя Мариана.
— Не знам. — Зоуи поклати глава. — Страхувах се. Чувствах се толкова засрамена… Отдавна исках да ти кажа, но…
Млъкна. Мариана се пресегна и докосна ръката ѝ.
— Разкажи ми сега. Разкажи и на двете ни.
Устните на момичето леко се разтрепериха, но то кимна. Започна да говори и Мариана се подготви за идващото…
Но още първото, което Зоуи изрече, накара кръвта ѝ да се вледени.
— Предполагам — каза Зоуи — че всичко започва с Деметра и Персефона. — Хвърли поглед към леля си. — Знаеш ги, нали?
На Мариана ѝ беше необходима секунда, за да овладее гласа си.
— Да — кимна тя. — Знам ги.
Зоуи допи питието си. Остави чашата си върху полицата над камината. Огънят леко пушеше и сиво-белият дим се завихряше нагоре около фигурата ѝ.
Мариана наблюдаваше как златисточервените пламъци танцуват в краката ѝ и внезапно я обзе странното усещане, че е край лагерен огън и всеки момент някой ще разкаже страховита приказка… В известен смисъл така и стана.
Зоуи започна да разказва — колебливо в началото, късче по късче — историята, която професор Фоска толкова обичаше, за тайните ритуали на Елевзин в чест на Персефона: ритуали, които те отвеждат на пътуване от живота към смъртта и обратно.
Професорът казал, че знае тайната, и я споделил с няколко специални студентки.
— Накара ме да се закълна, че ще пазя всичко в тайна. Не можех да говоря с никого за това, което ставаше. Знам, че беше странно, но… бях поласкана, че той ме смята за специална — за достатъчно умна. Освен това бях любопитна. И после… дойде моят ред да бъда приета в Девиците… Каза, че ще се срещнем при павилиона в полунощ за церемонията.
— Павилионът?
— Знаеш го, до реката, близо до „Рая“.
Мариана кимна.
— Продължавай.
— Точно преди дванайсет Карла и Дия ме посрещнаха при хангара за лодки и ме ескортираха — по реката, на плоскодънка.
— Плоскодънка, защо?
— Най-лесният начин да стигнеш дотам оттук, защото пътеката е обрасла в къпинаци. — Тя млъкна за момент. — Когато пристигнахме, другите вече бяха там. Вероника и Серина стояха от двете страни на павилиона. Носеха маски — представяха се за Персефона и Деметра.
— Боже мой — възкликна неволно Клариса, невярваща на ушите си. После бързо махна с ръка на момичето да продължи.
— Лилиан ме въведе в павилиона, професорът чакаше там. Сложи превръзка на очите ми и после… изпих кикеона, който той каза, че бил само просена вода. Но излъга. По-късно Тара ми каза, че била смесена с барбитурати, купувал ги от Конрад.
Мариана беше обхваната от непоносимо напрежение, не искаше да слуша повече. Но знаеше, че няма избор.
— Продължавай.
— И тогава той прошепна в ухото ми… че трябва да умра тази нощ… и да се възродя на зазоряване. Извади нож и докосна гърлото ми с него.
— Наистина ли го направи? — попита Мариана.
