Девиците полностью

— Това е истината. Винаги съм била влюбена в Себастиан, винаги, откакто се помня… още от малка. А той обичаше мен.

— Зоуи, спри. Моля те…

— Трябва да се изправиш пред това вече. Да отвориш очи. Бяхме любовници. Любовници сме още от онова пътуване до Гърция. За петнайсетия ми рожден ден, в Атина, помниш ли? Себастиан ме заведе в маслинената горичка зад къщата… правихме любов там, в праха.

— Не. — Мариана искаше да се изсмее, но беше прекалено извратено, за да го направи. Беше ужасно. — Лъжеш…

— Не, ти лъжеш… себе си… ето затова си толкова прецакана… защото дълбоко в себе си знаеш истината. Всичко беше само лъжи. Себастиан никога не е обичал теб. Мен обичаше — винаги е обичал мен. Ожени се за теб само за да е близо до мен… И за парите, естествено… но ти го знаеш, нали?

Мариана поклати глава.

— Няма… няма да слушам това.

Обърна се и излезе от павилиона. Продължи да върви.

После побягна.

— Мариана! — провикна се Зоуи след нея. — Къде отиваш? Не можеш да избягаш. Вече не можеш.

Мариана не ѝ обърна внимание и продължи да тича. Зоуи я последва.

Тъмните облаци над тях гърмяха, внезапно блесна огромна светкавица. Почти цялото небе стана зелено. И тогава небесата се отвориха. Дъждът заваля силно, капките вдигаха прах от земята, пенеха повърхността на реката.

Мариана се втурна в гората. Сред дърветата беше тъмно и мрачно. Земята беше влажна, лепкава, миришеше на мухъл. Преплетените дървесни клони бяха покрити със сложни паяжини, оплели мумифицирани големи сини мухи и други насекоми, увиснали в копринените нишки над главата ѝ.

Зоуи тичаше след нея, подигравайки ѝ се, гласът ѝ ехтеше сред дърветата.

— Един ден дядо ни хвана в маслинената горичка. Заплаши, че ще ти каже, затова Себастиан трябваше да го убие. Удуши го на място с онези свои огромни ръчища. Тогава дядо остави всичките си пари на теб… Толкова много пари. — Себастиан беше зашеметен — трябваше да ги има. Искаше ги за мен, за себе си… за нас. Но ти стоеше на пътя…

Клоните на дърветата сграбчваха Мариана, докато тя се бореше да си проправи път през тях, деряха и нараняваха ръцете и раменете ѝ.

Чуваше близо зад себе си Зоуи, която си пробиваше път през гората като отмъстителна фурия. Не спираше да говори през цялото време.

— Себастиан каза, че ако ти се случи нещо, той ще е първият заподозрян. „Имаме нужда от някакво разсейване — каза той. — От нещо като магически трик.“ Помниш номерата, които правеше за мен, когато бях малка? „Трябва да накараме всички да гледат към грешното нещо и към грешното място.“ Разказах му за професор Фоска и Девиците и тогава му хрумна идеята. Разцъфнала в ума му като красиво цвете, каза той — изразяваше се толкова поетично — помниш, нали? Разработи всеки детайл. Беше идеална. Но тогава… ти го отведе… и той никога не се върна. Себастиан не искаше да ходи на Наксос. Ти го накара. Ти си виновна, че е мъртъв.

— Не — прошепна Мариана. — Това не е честно…

— Честно е — изсъска Зоуи. — Ти го уби. Уби и мен също.

Изведнъж дърветата пред тях оредяха и се озоваха на малка поляна. Пред тях се простираше блатото. Обширно пространство светлозелена вода, обрасло с плевели и къпинаци. Имаше паднало дърво, разцепено на две, което бавно гниеше, покрито с жълто-зелен мъх и петнисти отровни гъбички.

Имаше и странна миризма на разложение, воня на нещо развалено и гниещо — дали не беше застоялата вода?

Или… смъртта?

Зоуи се втренчи в Мариана, останала без дъх, стиснала ножа. Очите ѝ бяха зачервени, пълни със сълзи.

— Когато той умря, все едно ме прободоха с нож в корема. Не знаех какво да правя с гнева си… с болката си… И тогава, един ден… разбрах… видях. Трябваше да изпълня плана на Себастиан вместо него, точно както той искаше. Това беше последното, което можех да направя за него. За да почета него и паметта му… и да отмъстя.

Мариана я гледаше невярваща. Едва успя да проговори. Прошепна тихо:

— Какво си направила, Зоуи?

— Не аз. Той. Всичко беше на Себастиан… Аз само направих това, което той ми каза. Беше заради любовта — преписах цитатите, които той избра, пуснах пощенските картички, както той каза, подчертах пасажите в книгите на Фоска. По време на едно от заниманията ни се престорих, че трябва да ида до банята, и пъхнах малко косми от главата на Тара в дъното на гардероба му, пръснах там и малко от кръвта ѝ. Полицията още не ги е намерила. Но скоро и това ще стане.

— Едуард Фоска е невинен? Ти си го натопила?

— Не. — Зоуи поклати глава. — Ти го натопи, Мариана. Себастиан каза, че трябва само да те накарам да си помислиш, че се страхувам от Фоска. А останалото го направи ти. Беше най-смешната част от цялото представление: да те гледам как си играеш на детектив. — Момичето се усмихна. — Но ти не си детектив… Жертвата си.