Вихрогонът се изправи, но до приведено положение. Хакуърт метна единия си крак през седлото, което бе подплатено с някаква еластомерна материя, и веднага усети как полита нагоре. Краката му се отлепиха от земята и се размахаха във въздуха, докато не намери стремената. Една облегалка го притисна плътно откъм бъбреците и едва тогава машината изтрополя по улицата и се отправи обратно към шосето.
Не трябваше да направи това. Хакуърт се канеше да му каже да спре. Тогава се сети защо е получил картичката в последния момент: инженерите на д-р Х. бяха програмирали мозъка на превозното средство така, че да го направляват накъде да води Хакуърт.
— Име? — попита Хакуърт.
— Без име — отвърна вихрогонът.
— Преименувай на Похитител — заповяда Хакуърт.
— Име „Похитител“ — отвърна Похитител; и понеже усети, че е стигнал до края на търговския район, започна да препуска. След няколко минути вече се носеха по високото шосе в див галоп. Хакуърт се обърна назад към Атлантида, за да провери дали ги преследват някакви аеростати; ако обаче Нейпиър го следеше, то го правеше доста умело.
Високо в планината пред себе си те виждаха катедралата „Св. Марк“ и чуваха камбаните й да отчитат промените предимно с безсмислена последователност от тонове, но понякога се изтъркулваше и някоя красива мелодия като неочакван скъпоценен камък от пермутациите на „И Чинг“. Диамантеният дворец на източника Виктория проблясваше в прасковено розово и кехлибарено, когато лъчите на все още скрития зад планината изгрев попаднеха върху него. Нел и Харв се бяха наспали изненадващо добре под сребърното одеяло, но в никакъв случай не бяха спали до късно. Военната заря от анклава Сендеро ги беше събудила и докато стигнат отново до улицата, едрите корейци и инки евангелисти от Сендеро вече се изливаха от портата си в общите пътни артерии на Земите под аренда, помъкнали на гръб сгъваемите си медиатрони и тежките сандъци с малки червени книжки.
— Можем да влезем там, Нел — каза Харв и Нел си помисли, че се шегува. — В Сендеро винаги има много храна и топло легло.
— Няма да ми разрешат да си задържа книгата — поклати глава Нел.
Харв я погледна с лека изненада.
— Ти пък откъде знаеш? Само не ми казвай, че си го научила от „Буквара“.
— В Сендеро си имат само една книга и в нея пише да изгарят всички останали.
Докато се катереха към зеления пояс, пътят започна да става все по-стръмен и Харв взе да хрипти. От време на време той спираше, подпираше ръце на коленете си и кашляше силно и раздиращо, което звучеше като рев на тюлен. Въздухът по-нагоре обаче беше по-чист и те го усещаха по начина, по който проникваше в гърлата им, а освен това бе и по-хладен, което ги караше да се чувстват по-добре.
Високото централно плато на Ню Шузан беше оградено с ивица гора. Анклавът Давтейл се намираше точно зад този зелен пояс и беше също толкова залесен, макар че имаше по-добър състав — повече по-дребни дървета и множество цветя.
Давтейл бе заобиколен с черна ограда от метални пръти. Харв я погледна и каза, че трябва да е някаква шега, ако това е единствената им охранителна мярка. След това обаче забеляза, че по цялото протежение на оградата има зелена морава с ширина един хвърлей, която беше толкова добре подравнена, че ставаше идеално за шампионат по крикет. Той повдигна важно вежди към Нел, което означаваше, че всяка неоторизирана персона, която се опиташе да пресече моравата, щеше да бъде набучена на хидравлични шипове от неръждаема стомана, простреляна с формички за сладки или погната от кучета-роботи.
Портата на Давтейл бе широко отворена, от което Харв много се напрегна. Той застана пред Нел, за да не се опита тя да хукне през портата. На граничната линия паважът се промени от обичайния твърд-но-гъвкав, гладък-но-с-голяма-тракция наноматериал към неравна мозайка от гранитни камъни.
Единственото видимо човешко същество наоколо беше някакъв дворцов управител, чието шкембе бе създало осезателно раздалечаване на двете редици от пиринчени копчета. Беше се навел и използваше градинарска лопатка, за да изтръгне едно димящо лайно от изумрудено зелената морава. Предвид на обстоятелствата, то вероятно бе оставено от едно от двете уелски песчета, които дори сега блъскаха карикатурните си телца недалеч, като се опитваха да се съборят едно друго, което е в пълна противоположност със законите на механиката, дори когато става въпрос за тази порода уелски кученца, която е слабичка и стройна, макар точно тези да не бяха такива. Битката, която по всяка вероятност беше само една схватка от конфликт с епохално значение, бе избутала всички по-маловажни съображения — като например това да се пази портата — от сферата на вниманието на участниците й, поради което управителят пръв забеляза Нел и Харв.
