— Ей — чу тя много нежен мъжки глас. В началото помисли, че гласът идва от „Буквара“ и не му обърна внимание, защото беше ядосана на книгата.
— Какво има, малко момиченце? — попита я гласът. Нел се опита да вдигне поглед към източника му, но единственото, което видя, беше размазаната светлина от медиатроните, която проникваше през сълзите й. Тя изтри очи, но по ръцете й беше полепнал пясък. За момент се сепна, защото си даде сметка, че при тях определено има някой — възрастен мъж, а тя беше сляпа и безпомощна.
Накрая успя да го погледне. Бе приклекнал на около два метра от нея, което беше безопасно разстояние, и я гледаше с набръчкано от загриженост чело.
— Не виждам защо трябва да плачеш — каза той. — Не може да е чак толкова лошо.
— Кой сте вие? — попита го Нел.
— Просто един приятел, който иска да ти помогне. Ела — каза мъжът и махна с глава към брега. — Трябва да поговоря с теб, а не искам да будя приятелчето ти.
— За какво да ми говорите?
— За това как да ти помогна. Хайде де, искаш ли да ти помогна или не?
— Разбира се — отвърна Нел.
— Добре. Хайде тогава — каза непознатият и стана. Той направи крачка към Нел, наведе се и подаде едната си ръка.
Нел протегна лявата си ръка към него и в последната секунда запрати шепа пясък в лицето му с дясната.
— Мамка му! — изпсува непознатият. — Малка кучко, ще ми паднеш!
Нунджагото както винаги беше под главата на Харв. Нел го издърпа оттам и се извърна към непознатия, като силно завъртя цялото си тяло и сви китката си в последната секунда, както я беше учил Доджо. Краят на нунджагото удари непознатия по лявото коляно като стоманена кобра и Нел чу как нещо изпука. Непознатият изкрещя невероятно високо и се търкулна в пясъка. Нел завъртя нунджагото, докато звукът не заприлича на равно жужене и се прицели в слепоочната кост на непознатия. Преди да успее да нанесе удар обаче, Харв хвана китката й. Свободният край на оръжието излезе от контрола й и я фрасна по веждата, при което тя се цепна, а цялото тяло на Нел се превърна в едно ужасно и непоносимо главоболие. Щеше й се да повърне.
— Добър удар, Нел — каза Харв, — но сега трябва да се омитаме оттук.
Тя си грабна „Буквара“. Двете деца побягнаха по брега, като прескачаха сребристите ларви, които проблясваха шумно на медиатронното отражение.
— Ченгетата вероятно вече са по петите ни — обади се Харв. — Трябва да отидем някъде.
— Вземай едно от ония одеяла — извика му Нел. — Хрумна ми нещо.
Бяха оставили своето одеяло във временния си бивак. До морската дига имаше кош за боклук, от който се подаваше едно захвърлено, което Харв грабна, докато тичаха и го нагъна надве-натри.
Нел отведе Харв до тясната ивица с дървета. Намериха пътя до малката пещера, където бяха спрели по-рано същия ден. Този път Нел зави и двамата с одеялото, след което хубаво го загърнаха под себе си, за да се получи нещо като мехур. Почакаха тихо минута, после пет, после десет. От време на време чуваха тънкото виене на някоя решетка, която минаваше покрай тях, но никога не се спираше и преди да разберат, вече бяха заспали.
Д-р Х. бе изпратил един вестоносец на Шанхайския аеродрум с инструкции да намери Хакуърт. Вестоносецът се бе промъкнал до него, докато той общуваше с един писоар, беше го поздравил веселяшката и сам се бе изпикал. След това двамата господа си размениха визитните картички, като ги поемаха с двете ръце и се покланяха.
Картичката на Хакуърт беше почти толкова помпозна, колко бе и той самият. Беше бяла с напечатани отгоре доста едрички големи букви. Като всички картички, и неговата бе направена от хартия с изкуствен интелект и все още имаше много памет за съхраняване на дигитална информация. Точно тази съдържаше програма за синтетичен компилатор, свалена от онази, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Тази версия съдържаше алгоритми за автоматично произвеждан глас, вместо да се разчита на професионални интерактори, както и всички необходими жокери, които щяха да трябват на специалистите по разшифроване на д-р Х., за да преведат текста на китайски.
