От няколко места избухват пламъци навсякъде по тялото й, по вените й запълзяват поточета лава, а самото й сърце изскача от гърдите й като кълбовидна мълния. Тялото й се превръща в пламнал кръст на пода, ярък връх на обърнат конус от завихрил се дим и пара. Хакуърт забелязва, че барабанените удари и песните са спрели напълно. Тълпата преживява дълъг момент на мълчание, докато тялото гори. Когато и последният пламък отмира, нещо като почетна стража излиза от тълпата: четирима мъже, чиито тела са боядисани в черно, а върху черната боя има бели скелети. Той забелязва, че момичето е лежало на някакъв четвъртит лист, докато е горяло. Всеки от стражите хваща по един край на листа. Останките се търкулват в центъра — превърната на прах пепел, проблясващи късчета нажежени до червено въгленчета. Мъжете със скелетите отнасят останките до един метален барабан с вместимост около двеста и петдесет литра и ги изсипват вътре. Когато тлеещите въглени докосват течността, която очевидно е в барабана, се получава облак от пара и силно съскане. Един от мъжете със скелетите взема дълга бъркалка и разбърква сместа, след което потапя една напукана и очукана чаена чаша с надписа на университета в Мичиган и пие дълго от нея.
Останалите трима мъже със скелети пият поред. До този момент зрителите вече са оформили дълга опашка. Пристъпват напред един по един. Водачът на мъжете със скелетите им поднася чашата и всеки отпива от нея. След това всички се оттеглят поединично или на малки, шумни групички. Представлението е свършило.
Нел остана да живее във Воденицата няколко дни. Направиха й малко креватче под стрехите на най-горния етаж, на едно уютно местенце, до което можеше да се добере само човек с нейните размери. Хранеше се с Рита, Брад или с някой от другите приятни хора, които вече познаваше. Денем скиташе из моравата, топеше си краката в реката или проучваше гората, като понякога стигаше чак до решетката-глутница. Винаги вземаше „Буквара“ със себе си. Напоследък в него ставаше въпрос за преживяванията на принцеса Нел и приятелите й в града на крал Сврака. Нещата ставаха все повече като в интерактив и все по-малко като в приказка и докато стигне до края на всяка глава, тя вече се чувстваше изтощена от всичките хитрости, които бе приложила, само за да изкарат още един ден с приятелите й, без да попаднат в лапите на пирати или самия крал Сврака.
След известно време двамата с Питър измислиха един много хитър план, за да се промъкнат в замъка, да създадат суматоха и да откраднат магическите книги, които бяха източника на силата му. Първият път планът пропадна, но на другия ден Нел отвори на същата страница и опита отново, само че този път с няколко промени. Пак се провали, ала след като принцеса Нел и приятелчетата й се бяха промъкнали още малко по-навътре в замъка. На шестия или седмия път планът свърши идеална работа — докато крал Сврака се бе впуснал в схватка за познаване на гатанки със зайчето Питър (спечелена от Питър), Пурпур отвори с помощта на магия вратата на тайната му библиотека, която беше пълна с книги дори още по-вълшебни и от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Между страниците на една от книгите беше скрит обсипан със скъпоценни камъни ключ. Принцеса Нел взе ключа, а през това време Пурпур офейка с няколко от вълшебните книги на крал Сврака.
Избягаха през една река в съседната страна по начин, от който ти спира дъхът, където крал Сврака не можеше да ги преследва, и си направиха лагер, където си починаха няколко дни. През деня, когато приятелите й си бяха просто едни плюшени играчки, принцеса Нел прелистваше някоя от новите вълшебни книги, които бе отмъкнала Пурпур. Когато правеше това, образът на илюстрацията се увеличаваше, докато изпълнеше цялата страница и тогава самият „Буквар“ се превръщаше в тази магическа книга, докато Нел решеше да я остави.
Любимата й книга, беше един вълшебен атлас, с чиято помощ Нел можеше да проучва която си иска страна — както реална, така и въображаема. През нощта Пурпур прекарваше по-голямата част от времето си в четене на един много голям, прашен, изтъркан, омазнен и прогорен том, озаглавен „ПАНТЕКНИКОН“. Книгата си имаше закопчалка с катинар. Когато Пурпур не я използваше, тя я държеше заключена. Нел помоли на няколко пъти да я погледне, но Пурпур й казваше, че е твърде малка да чете нещата, които са в книгата.
