Стигнаха до алея за езда, маркирана с големи купчини конски изпражнения, и тръгнаха по нея нагоре по склона. Много скоро пътеката се озова между каменни стени, които според думите на Рита били направени от един от приятелите й в Давтейл. Гората отстъпи пред пасища, после пред лехи като нефритени ледници и големи къщи по възвишенията, заобиколени от геометрични плетове и големи пасажи с цветя. Пътеката се превърна в калдъръмен път, който от време на време се сдобиваше с по още една лента с приближаването им към града. Планината продължаваше да се издига над тях на още известно разстояние, а на зеления й връх Нел видя източника Виктория, полуприкрит зад тънко було от облаци. От Земите под аренда в ниското анклавът Нова Атлантида винаги бе изглеждал чист и красив, а и че си беше такъв, беше си, Нел обаче бе изненадана от това колко е студен въздухът в сравнение с този в Земите под аренда. Рита й обясни, че атлантяните идвали от северните страни и не им трябвало топло време, та заради това си направили града високо в планината на по-хладно.
Рита сви по един булевард с голям парк, пълен с цветя по средата му. От двете му страни имаше по една редица къщи от червен камък с кулички, водоливници с фантастични фигури и наклонени стъкла навсякъде. Мъже с цилиндри и жени в дълги рокли се разхождаха, бутаха детски колички или яздеха коне и вихрогони. Лъскави тъмнозелени роботи, които приличаха на катурнати настрани хладилници, жужаха по улиците със скоростта на прохождащо дете, приклякаха над купчинките с изпражнения и ги поглъщаха. На някои места се виждаше по някой куриер или пък особено цветен персонаж в огромна черна кола, която заемаше цяла лента от пътя.
Рита спря Яйчена черупка пред една къща и плати на едно момченце да държи поводите. Тя извади от самара топче нова хартия, увито в хартиена опаковка, която също беше нейно производство. Качи се по стълбите и позвъни на вратата. В предната част на къщата имаше кръгла кула, изпъстрена със сводести прозорци, над които се виждаше декорация от стъклописи. През стъклата на прозорците и дантелените пердета на всеки етаж Нел зърна кристални полилеи, красиви картини и библиотеки с хиляди и хиляди книги.
Една прислужница отвори вратата и пусна Рита вътре. Нел видя през прозореца как Рита постави визитката си върху сребърна чиния в ръцете на прислужницата — такива чинии ги наричаха подноси. Прислужницата го отнесе, после се появи отново след няколко минути и поведе Рита към задната част на къщата.
Рита остана там поне половин час. На Нел й се щеше да си бе взела „Буквара“ за компания. Тя си поговори с момченцето известно време; той се казваше Сам, живееше в Земите под аренда, обличаше костюм всяка сутрин и хващаше автобуса, за да се мота по улиците тук и да държи поводите на конете на разни хора и да им изпълнява дребни поръчки.
Нел се чудеше дали Текила работи в някоя от къщите и дали няма да я засекат случайно. Винаги усещаше пристягане в гърдите, когато се сетеше за майка си.
Рита излезе от къщата.
— Извинявай, тръгнах си колкото може по-бързо, но трябваше да поостана малко, заради доброто възпитание. Протокол, нали се сещаш.
— Обясни протокол — каза Нел. Тя винаги говореше на „Буквара“ по този начин.
— Там, където отиваме, трябва да имаш добри обноски. Недей да казваш „обясни това“ или „обясни онова“.
— Дали ще бъде много неучтиво от моя страна да отнема малка част от ценното ви време, за да ми обясните значението на термина „протокол“? — попита Нел.
Рита отново се засмя по онзи странен нервен начин и погледна Нел с изражение, което безуспешно се опитваше да прикрие някакво притеснение. Докато яздеха надолу по улицата, Рита й разказа едно-друго за протокола, но Нел почти не я слушаше, защото се опитваше да разбере защо съвсем изневиделица бе придобила умението да плаши големите хора като Рита.
Движеха се през най-застроената част на града, където и сградите, и градините, и статуите бяха до една величествени, а нито една улица не си приличаше с никоя друга: някои бяха под формата на полумесец, други бяха слепи улички, трети — под формата на окръжност или овал, че дори и квадрати, които заграждаха зелени петна, но дори и най-дългите улици се извиваха насам-натам. После навлязоха в една по-малко застроена зона с множество паркове и игрища и накрая спряха пред чудна сграда със силно украсени кули. Сградата беше заобиколена от ограда от ковано желязо и жив плет. Над вратата се открояваше надписът: АКАДЕМИЯ НА ТРИТЕ ГРАЦИИ „ГОСПОЖИЦА МАТИСЪН“.
