Линийката беше толкова мека форма за въвеждане на дисциплина в сравнение с един истински пердах, че в началото тя не гледаше на нея сериозно и първите няколко пъти й беше дори смешно. С течение на времето обаче преживяването като че ли започна да става все по-болезнено. Или Нел ставаше прекалено разглезена, или — което беше по-вероятно — пълните измерения на наказанието бяха започнали да й стават ясни. В началото тя беше такъв аутсайдер, че нищо не бе имало значение. Ала когато започна да изпъква в другите часове и да натрупва уважението на другите ученички и учителките, усети, че разполага с гордост, която може да загуби. Една част от нея искаше да се разбунтува, да отхвърли всичко от себе си, за да не може то да бъде използвано срещу нея. Другите часове обаче й харесваха толкова много, че не можеше да понесе мисълта да се раздели с тях.
Един ден госпожица Ужасян реши да отдели цялото си внимание на Нел. В това нямаше нищо необичайно — беше си съвсем стандартна мярка да си набелязва отделни ученички за интензивно прилагане на правилата върху тях. До края на часа оставаха още двайсет минути и госпожица Ужасян вече бе поразила дясната ръка на Нел за това, че си върти масурчета коса около пръста, а лявата, че си е гризала ноктите, когато Нел осъзна с ужас, че се чеше по носа, а госпожица Ужасян стои на пътечката и я фиксира с ястребов поглед. Нел веднага пъхна ръцете си под чина и ги положи върху скута си.
Госпожица Ужасян се отправи съвсем тенденциозно към нея — трак-трак-трак.
— Дясната ръка, Нел — каза тя, — веднага тук горе.
И посочи с линийката си едно място, чиято височина беше съвсем удобна за атаката — доста над чина, за да може всички в стаята да видят какво става.
Нел се поколеба за секунда, след което извади ръката си изпод чина.
— Малко по-високо, Нел — нареди госпожица Ужасян.
Нел повдигна още малко ръката си.
— Още два сантиметра и ще стане идеално, струва ми се — каза госпожицата, наслаждавайки се на ръката, сякаш е направена от мрамор и е наскоро изровена от древногръцки храм.
Нел не можа да се накара да вдигане още ръката си.
— Още два сантиметра, Нел — настоя госпожица Ужасян, — за да могат другите момичета да наблюдават и да се учат заедно с теб.
Нел повдигна ръката си съвсем мъничко.
— Това беше доста по-малко от два сантиметра — възнегодува госпожица Ужасян.
Другите момичета в класната стая започнаха да хихикат — всички бяха извърнали лица към Нел, при което тя виждаше вълнението им и изведнъж и госпожица Ужасян, и линийката й станаха маловажни в сравнение с останалите момичета. Нел повдигна ръката си с два сантиметра, видя замахването с крайчеца на окото си, чу изсвистяването. В последния момент, като под действието на някакъв импулс, тя извъртя дланта си, хвана линийката, стисна я и я извъртя по начина, на който я беше научил Доджо, при което пръстите на госпожица Ужасян така се извиха, че тя се принуди да я пусне. Нел вече държеше линийката в ръцете си, госпожица Ужасян беше обезоръжена.
Опонентката й бе доста едра жена, по-висока от средното, доста натежала върху токчетата си, от типа учители, самата плът на които се превръща в обект на смъртно страхопочитание дори сред най-палавите ученици и чиито хигиенни особености — предразположеността към пърхот, редовно поизтритото червило и малките локвички събрана слюнка в ъгълчетата на устата — са надвиснали в представата на учениците по-застрашително от Великите пирамиди или експедицията на Люис и Кларк. Като всички жени, и госпожица Ужасян се ползваше от предимството да няма външни гениталии, поради което на Нел щеше да й бъде по-трудно да я обезсили, но въпреки това Нел можеше да измисли поне една дузина начини да я превърне в кървава купчина на пода, при което нямаше да загуби повече от четвърт минута за цялата работа. Докато прекарваше времето си с управителя Муър, тя беше забелязала интереса на благодетеля си към войната и оръжията и бе подновила собствения си интерес към бойните изкуства. Върна се на страниците с разказа на Динозавър и беше доволна, но не и изненадана, че Доджо продължаваше да дава уроци от мястото, докъдето бяха стигнали двамата с маймунката Бел.
Докато мислеше за своя приятел Динозавъра и сенсея си Доджо, Нел изведнъж усети срам, който беше много по-дълбок от всичко, което можеха да предизвикат госпожица Ужасян или кикотещите се момичета. Госпожица Ужасян беше една глупава трътла, а съученичките й — сополиви куклички, но Доджо й беше приятел и учител, винаги я бе уважавал и й бе давал пълното си внимание, а също така я беше научил на смиреност и самодисциплина. Сега бе изопачила учението му, за да вземе линийката на госпожица Ужасян. Нищо не можеше да я засрами повече.
Тя подаде обратно линийката, вдигна ръка високо във въздуха, след което чу, но не усети ударите, които бяха около десетина.
— Очаквам те в кабинета си след вечерната молитва, Нел — каза госпожица Ужасян, като свърши.
— Да, госпожице Ужасян — отвърна Нел.
