— Няма да се получи — прекъсна го Финкъл-Макгроу. — От години си мисля за това. Имах същата идея: да организирам тематичен парк за млади бохеми, пръснат във всички по-големи градове, в който младите атлантяни да могат да се събират и да вилнеят, когато са в настроение. Идеята обаче не е осъществима. Господин Холивуд, през последните десетина години посветих толкова много усилия за системното насърчаване на бунтарството.
— Наистина ли? Не се ли безпокоите, че вашите млади бунтари ще мигрират в други филозони?
Ако можеше да се целуне отзад, Карл Холивуд щеше да го направи, веднага щом довърши изречението. Бе забравил за неотдавнашното и широко обсъждано в пресата отстъпничество на Елизабет Финкъл-Макгроу в „Криптнет“. Но графът прие думите му спокойно.
— Някои от тях ще го направят, както показва случаят с моята внучка. Но какво всъщност означава прехвърлянето на такива млади личности в друга филозона? Това означава, че са надраснали младежкото лекомислие и вече не желаят да принадлежат на дадено племе, само защото това е пътят на най-слабо съпротивление — че са си изградили принципи и са загрижени за личната си самостоятелност. Накратко, това означава, че са се превърнали в достойни членове на Нова Атлантида веднага щом са стигнали до мъдрото разбиране, че това в крайна сметка е най-доброто от всички възможни племена.
— Вашата стратегия беше прекалено сложна, за да следвам мисълта ви. Благодаря ви за обяснението. Вие насърчавате бунтарството, защото смятате, че ще даде резултат, противоположен на онзи, който човек наивно може да очаква.
— Да. И в това се състои целият смисъл да си лорд на справедливостта, нали разбирате — да се грижиш за интересите на обществото като цяло, а не да рекламираш собствената си група. Във всеки случай, това ни навежда на въпроса за рекламата, който повдигнах в интерактивната секция на „Таймс“ и по време на последвалия ни кинофонен разговор.
— Да — отвърна Карл Холивуд, — вие търсите интерактори, участвали в проекта „Илюстриран буквар на младата дама“.
— „Букварът“ беше моя идея. Аз го поръчах. И платих интерактивните хонорари. Разбира се, поради начина, по който е организирана медийната система, няма как да определя самоличността на интеракторите, на които пращах хонорари — и оттук необходимостта от публична реклама.
— Ваша милост, веднага трябва да ви кажа — и щях да ви го кажа по кинофона, ако не бяхте настояли да отложим важния разговор за лична среща, — че самият аз не съм интерактирал в „Буквара“. Направи го моя приятелка. Когато видях рекламата, аз поех ангажимента да отговоря от нейно име.
— Научих, че интеракторите често били преследвани от прекалено агресивни техни почитатели — кимна Финкъл-Макгроу, — и затова разбирам защо сте избран за посредник в този случай. Искам да ви уверя, че мотивите ми са напълно почтени.
Лицето на Карл придоби обидено изражение.
— Ваша милост! Никога не бих допуснал обратното. Присвоявам си тази роля, не за да защитя въпросната млада дама от каквато и да е злонамереност от ваша страна, а просто защото обстоятелствата, в които е попаднала, я замесват с донякъде неприятен бизнес.
— Тогава моля ви, кажете ми каквото знаете за младата жена.
Карл накратко разказа на лорда на справедливостта за връзката на Миранда с „Буквара“.
Финкъл-Макгроу особено се интересуваше колко време прекарва Миранда в „Буквара“ всяка седмица.
— Ако изчисленията ви са дори само приблизително точни, тази млада жена трябва сама да е извършила поне девет десети от интерактирането, свързано с този екземпляр на „Буквара“.
— Този екземпляр ли? Искате да кажете, че има и други?
Финкъл-Макгроу мълчаливо повървя няколко секунди, после отвърна с по-тих глас:
— Общо са три екземпляра. Първият взе моята внучка — надявам се, ще оцените, че ви казвам това поверително. Вторият попадна у Фиона, дъщерята на майстора, който създаде „Буквара“. Третият отиде в Нел, малко отрепско момиченце.
Накратко, трите момичета реагираха съвсем различно. Елизабет е бунтовна и енергична и преди няколко години загуби интерес към „Буквара“. Фиона е умна, но потисната, класически маниакално-депресивен артистичен тип. От друга страна, Нел е най-обещаващата млада дама.
Направих анализ на читателските навици на момичетата, което беше много сложно заради присъщата секретност на медийната система. Заключенията обаче изхождат от сметките, които платихме за наемането на интерактори. Стана ясно, че в случая с Елизабет, интерактирането се извършва от стотици различни изпълнители. В случая с Фиона сметките бяха удивително ниски, защото голяма част от интерактирането се извършваше от човек, който не искаше пари за услугите си — навярно баща й. Но това е друга история. В случая с Нел, на практика цялото интерактиране се извършваше от един и същи човек.
— Звучи ми така — каза Карл, — сякаш приятелката ми е установила връзка с екземпляра на Нел…
— А оттук и с Нел — довърши лорд Финкъл-Макгроу.
— Мога ли да попитам защо желаете да се свържете с интерактора?
