Докато се спускаше по западния склон на арката и пресичаше крайбрежието на Китай, буреносният неонов облак над главата й постепенно я погълна и се разви в три измерения — а тя все още беше на няколко километра от него. Крайбрежните райони се състояха от безкрайни четири-пететажни бетонни блокове, които изглеждаха по-древни от Великата стена, макар че действителната им възраст не би могла да надхвърля няколко десетилетия. Краищата им откъм улицата бяха украсени с големи табла, някои от които медиатронни, но немалко просто нарисувани. През първия километър повечето от тях бяха предназначени за бизнесмени, току-що пристигащи от Ню Шузан и особено от анклава Нова Атлантида. От тези табла Нел заключи, че посетителите от Нова Атлантида играят важна роля за разцвета на казината и публичните домове, и от стария вид, и от по-новите сценарийно-фантастични емпории, в които човек можеше да е звезда в пиеса, написана от самия него. Нел намали скоростта, за да разгледа някои от рекламите и запомни адресите на онези, които изглеждаха особено нови или добре изпълнени.
Все още нямаше ясен план. Знаеше само, че трябва решително да продължава напред. Тогава младите мъже, които разговаряха по клетъчните си телефони на тротоарите, щяха да продължават да я заглеждат, но нямаше да й досаждат. В момента, в който спреше или проявеше дори най-незначителна неувереност, те щяха да й се нахвърлят.
В гъстия влажен въздух край Хуанг Пу се рееха милиони тонове въздушни шамандури и Нел чувстваше, че всеки килограм от тежестта им притиска ребрата и раменете й, докато обикаляше нагоре-надолу по крайбрежната магистрала и се мъчеше да поддържа скоростта и измамния си целеустремен вид. Това беше Крайбрежната република, в която като че ли нямаше други установени принципи, освен че парите говорят и че е добре да забогатееш. Всяко племе на света сякаш имаше тук свой небостъргач. Някои като Нова Атлантида не водеха активна политика и просто използваха големината и великолепието на сградите си като стимул за самите себе си. Други като бурите, персите и евреите се стремяха към дискретен подход, а в Пудонг всичко дискретно бе повече или по-малко невидимо. Трети — мормоните, Първата разделена република и самата Китайска крайбрежна република — използваха за реклама всеки квадратен сантиметър от медиатронните си стени.
Единствената филозона, която като че ли не оценяваше космополитната атмосфера на града, беше самото Небесно кралство. Нел стигна до неговата територия, половин пресечка, заобиколена със стена, покрита с гипсова мазилка, тук-там с кръгли порти и със стара триетажна сграда вътре, изпълнена в стил Мин — със стрехи, които се извиваха нагоре в ъглите, и изваяни дракони по върха на покрива. Мястото бе толкова малко в сравнение с останалата част на Пудонг, че човек едва ли не можеше да се спъне в него. Портите бяха пазени от мъже в брони, вероятно подпомагани от други, не толкова явни защитни системи.
Нел беше почти сигурна, че скрито я следят поне трима млади мъже, които бяха тръгнали след нея още при влизането й от крайбрежието — и искаха да разберат дали наистина е тръгнала нанякъде, или само се преструва. Вече бе стигнала от единия бряг до другия и се правеше на туристка, която просто иска да види Дигата отвъд реката. Сега се връщаше обратно към центъра на Пудонг, където по-добре можеше да се преструва, че има някаква работа.
Когато минаваше покрай величествения вход на един от небостъргачите — сграда на Крайбрежната република, а не варварска територия — тя позна медиаглифната й емблема от една от рекламите в началото на града.
Нел поне би могла да попълни молба, без да се ангажира. Това щеше да й позволи да убие около час в относителна безопасност. Както отдавна я бе научил Доджо в друг контекст, важното беше да не спира — без движение не можеше да направи каквото и да е.
Уви, кабинетът на мадам Пинг бе затворен. В дъното светеха светлини, но вратите бяха заключени. Нел не знаеше дали да се смее или тревожи — кой бе чувал за публичен дом, който затваря след мръкване? Но пък това бяха само административните офиси.
Тя се помота във фоайето няколко минути, после се качи на един от асансьорите. Точно когато вратите се затваряха, някой скочи във фоайето и натисна бутона, за да ги отвори. Млад китаец с дребно, слабо тяло, голяма глава, добре облечен, с документи в ръце.
— Извинете ме — каза той. — Желаете ли нещо?
— Тук съм, за да се кандидатирам за работа — отвърна Нел.
Погледът на мъжа се плъзна по тялото й с безпристрастен професионализъм, почти напълно лишен от похот, като започна и свърши с лицето й.
— Като изпълнителка — отбеляза той. Интонацията му се колебаеше някъде между въпрос и твърдение.
— Като сценаристка — поправи го тя.
Мъжът неочаквано се усмихна.
— Имам умения, които подробно ще обясня — добави Нел.
— Ние си имаме сценаристи. Свързваме се с тях по мрежата.
— Изненадана съм. Как е възможно сценарист от Минесота да осигурява на клиентите ви персонализираните услуги, които желаят?
