Вратата на стаята рязко се отвори и по пода се посипаха трески. Все едно, че гледаше стар филм, Нел видя как полковник Нейпиър извади смешно лъскава кавалерийска сабя от ножницата й и я забива в гърдите на атакуващия го „Юмрук“. Той се блъсна в един от другарите си и предизвика смут. Нейпиър се възползва от това, методично зае прекалено правилна наглед стойка, изправи рамене и спокойно замахна, сякаш използваше сабята, за да рови в тъмен килер. Острието й проблясна под брадичката на втория „Юмрук“ и пътьом случайно му преряза гърлото. В стаята вече бе нахлул трети „Юмрук“, който носеше дълъг прът с нож на края, завързан със сива полимерна лента, каквито селяните използваха за въжета. Но докато се опитваше да завърти оръжието си, тъпият му край се закачи за дибата, на която доскоро беше завързан полковникът. Нейпиър предпазливо се приближи, като внимаваше да не загуби опора, сякаш не искаше да цапа обувките си с кръв, парира закъснялата атака на противника си и промуши „Юмрука“ в гърдите с три бързи, последователни удара.
Някой изрита вратата на стаята на Нел.
— Ох — въздъхна полковник Нейпиър, когато очевидно нападателите му бяха свършили, — наистина е много странно, че случайно съм с пълна униформа, тъй като обикновено не носим хладно оръжие.
Няколко ритника не бяха успели да отворят вратата на Нел, която за разлика от онези на стаите за разиграване на сценариите, беше направена от съвременен материал и не можеше да се разбие по този начин. Но тя чуваше гласове от коридора и подозираше, че противно на думите на полковника, „Юмруците“ навярно разполагат със съвсем примитивни нанотехнологични устройства например, малки експлозиви, достатъчни за взривяването на врати.
Нел съблече дългата си рокля, защото само щеше да й се пречка и застана на четири крака, за да надзърне през пролуката под вратата. Виждаше два чифта крака. Можеше да чуе мъжете, които тихо и делово разговаряха.
Тя рязко отвори вратата с една ръка и протегна напред другата, за да забие писалка в гърлото на „Юмрука“, който стоеше най-близо. Другият се опита да насочи към нея стара автоматична пушка, която висеше на рамото му. Това даде на Нел предостатъчно време да го изрита в коляното, което едва ли щеше завинаги да го осакати, но със сигурност го накара да загуби равновесие. „Юмрукът“ продължаваше да се опитва да се прицели, докато Нел от своя страна не спираше да го рита. Накрая успя да изтръгне пушката от ръката му, обърна я и стовари приклада й върху главата му.
„Юмрукът“ със забитата в гърлото писалка седеше на пода и спокойно я наблюдаваше. Когато се прицели в него, той протегна ръка и погледна надолу. Раната му кървеше, но не чак толкова много — Нел му бе развалила седмицата, но нищо повече. Тя си помисли, че като цяло навярно ще му се отрази здравословно да се избави от суеверието, че е неуязвим за оръжията.
Управителят Муър я беше научил на някои неща за пушките. Нел се върна в стаята си, заключи вратата и отдели една-две минути да се запознае с външното й устройство, да провери пълнителя (наполовина празен) и да изстреля един куршум (във вратата, където остана), само за да е сигурна, че не е повредена.
Опитваше се да потисне внезапния спомен за инцидента с отвертката. Това я уплаши, докато не осъзна, че този път много по-добре владее положението. Разговорите й с управителя не бяха останали без резултат.
После пое по коридорите и стълбищата към фоайето, като по пътя постепенно събираше свита от ужасени млади жени. Минаха покрай неколцина клиенти, повечето мъже, при това европейци, които „Юмруците“ бяха изхвърлили от стаите им и жестоко ги бяха пребили. На три пъти се наложи да стреля и всеки път се изненадваше колко сложно е това. Свикнала с „Буквара“, в реалния свят Нел трябваше да прави компромиси.
Заедно с придружителите си тя откри полковник Нейпиър във фоайето, вече почти напълно облечен и участващ в забележителен дуел с хладно оръжие с двама „Юмруци“, навярно оставени там, за да пазят пътя за отстъпление. Нел си помисли дали да се опита да стреля срещу тях, но се отказа, защото не се доверяваше на точността си, а също и защото сцената я хипнотизираше.
Щеше да остане смаяна от полковника, ако неотдавна не го беше видяла завързан за диба. И все пак тъкмо в това противоречие имаше нещо, което го правеше очарователен, а оттук и всички други викториански мъже. Те водеха начин на живот, в който чувствата почти напълно бяха потиснати — форма на аскетизъм, също толкова краен, колкото и на някой средновековен стълпник. И все пак, също като всички останали, те изпитваха чувства и им даваха отдушник само при внимателно избрани обстоятелства.
