Дори след тези нововъведения и след присъединяването на Първата разделена република към общността Карл, баща му и дядо му продължиха да живеят по стария начин, да ходят на лов за лосове, да отопляват къщите си с дърва и да седят пред компютърните си екрани в тъмни стаи до късно през нощта, за да превеждат кодове на програмен език от високо ниво. Домакинството им беше чисто мъжко (майката на Карл бе починала при инцидент със сал, когато той беше деветгодишен) и той избяга от дома си, веднага щом откри начин. Отиде в Сан Франциско, после в Ню Йорк и Лондон и започна да се занимава с театрални постановки. Но колкото по-възрастен ставаше, толкова повече разбираше колко неща го свързват с мястото, на което бе израснал. И никога не го беше усещал така силно, както сега, докато крачеше в бурята по оживената шанхайска улица, пушеше дебела пура и гледаше ручейчетата, стичащи се по периферията на шапката му. Най-силните и чисти усещания в живота му бяха попили в беззащитния му младежки мозък по време на първия му патрул призори, когато бе знаел, че бандитите са някъде наоколо. Той постоянно се връщаше към тези спомени и се опитваше да изпита същата чистота и сила на усещанията или да опита да накара да я изпитат интеракторите му. Сега за първи път от трийсет години чувстваше същото нещо, този път на улиците на Шанхай, разбунен и пулсиращ на ръба на антидинастичен бунт, като артерии на възрастен мъж преди да изпита първия си оргазъм от години наред.
Той влезе съвсем за кратко в хотела си, където натъпка джобовете на дъждобрана си с листове хартия, писалка, сребърна кутия, заредена с пури като патрони в пълнител, и няколко контейнера нанонаркотик, който можеше да използва, за да настройва функционирането на мозъка и тялото си. Освен това взе тежък бастун — истинска вълшебна пръчица, заредена с охранителни аеростати, — който щеше да го върне обратно в хотела му в случай на безредици. После отново излезе на улицата и измина километър и половина сред тълпата, докато стигна до чайна, в която често се отбиваше вечер по време на работата си в „Парнас“. Старата госпожа Куан топло го посрещна, многократно се поклони и го отведе на любимата му маса в ъгъла, от която можеше да гледа към пресечката на Нанжин Роуд и тясна странична улица, пълна с малки сергии. Единственото, което се виждаше сега, бяха гърбовете и задниците на хора на улицата, притиснати до стъклото от тълпата. Поръча си голяма кана от любимия си зелен чай, най-скъпият вид, който се береше през април, докато листата са нежни и млади. После извади листовете си на масата. Тази чайна бе напълно интегрирана в световната медийна мрежа и страниците автоматично се включиха в нея. Под тихите команди на Карл Холивуд те започнаха да се покриват с колони анимиран текст и прозорци с образи и кинокадри. Той отпи първата си глътка от чая — винаги най-приятната, извади от джоба си голямата си писалка, свали капачето и я допря до хартията. Започна да дава команди с думи и рисунки. Когато свърши, думите се разиграха пред него и като прокара линиите между правоъгълниците и кръговете, бяха осъществени връзки и информацията потече.
Отдолу на страницата Карл Холивуд написа думата „МИРАНДА“ и я огради в кръг. Все още не беше свързана с нищо друго в диаграмата. Надяваше се, че това скоро ще се промени. Той работи до късно вечерта и госпожа Куан постоянно пълнеше каната му, носеше му малки сладки, а когато се спусна нощта и в чайната се смрачи, украси краищата на масата със свещи, защото си спомняше, че обича да работи на меката им светлина. Китайците навън, отделени от него с едносантиметров диамант, го наблюдаваха е носове, сплескани в бели елипси в прозореца. Лицата им блестяха на светлината на свещите като зрели праскови, увиснали сред тучен тъмен листак.
Гладки арктически облаци бавно се носеха като снежни преспи в далечината — хиляда и петстотин километра, изглеждащи далеч по-малко, осветени, но не и затоплени от ниско розово-жълто слънце, което никога не залязваше. Фиона лежеше по корем на горното легло, гледаше през прозореца, наблюдаваше как дъхът й се кондензира по стъклото и после се изпарява в сухия въздух.
— Татко? — съвсем тихо каза тя, за да види дали е буден.
Той спеше, но бързо се събуди, сякаш сънуваше някой от онези сънища, които само се плъзгат под повърхността на съзнанието като въздушен кораб сред облаци.
— Да?
— Кой е Алхимика? Защо го търсиш?
— Предпочитам да не ти обяснявам защо го търся. Да речем, че имам да изпълнявам определени задължения. — Баща й изглеждаше по-погълнат от втората част на въпроса, отколкото бе очаквала, и в гласа му се долавяше съжаление.
— Кой е той? — внимателно настоя тя.
— О, виж, скъпа, ако знаех отговора, щях да го открия.
— Татко!
