Докато няколко дни по-рано работеше по сценарий в кабинетите на мадам Пинг, Нел бе видяла през прозореца шлеп, теглен надолу по течението от стар дизелов влекач, покрит със сиво-кафяв брезент. Няколкостотин метра нагоре по реката от същия този мост, по който минаваше сега, брезентите бяха започнали да се вълнуват и изпод тях изскочиха десетина млади мъже в бели туники с алени ленти на кръста, китките и главата. Те се струпаха на носа на шлепа, прерязаха с ножове въжетата и брезентите неохотно се свлякоха, за да разкрият неравномерно нанесена нова червена боя. Подобно на наниз от огромни фишеци, в предната част на съда бяха подредени няколко десетки бутилки с газ под налягане, също боядисани за случая в празнично червено. При тези обстоятелства тя нито за миг не се усъмни, че мъжете са Юмруци и че в бутилките има водород или друг горлив газ. Но преди да успеят да стигнат до моста, бутилките избухнаха, възпламенени от нещо прекалено малко и бързо, за да успее да го зърне Нел. Шлепът безшумно се превърна в гранат от жълт пламък, който обхвана половината ширина на реката, и макар че диамантеният прозорец филтрираше лъчите, Нел долепи длан до стъклото и усети абсорбираната от него топлина, не много по-голяма от тази на човешка кожа. Цялата операция беше трогателно злощастна за епоха, в която батерия с големина на човешка длан можеше да съдържа също толкова енергия, колкото всички тези газови бутилки. От нея се носеше повея на двайсети век и караше Нел да изпитва странна носталгия за дните, когато опасността е била функция на масата и обема. Недостатъците на тази епоха бяха невероятно забавни за зрителя с големите им, тъпи автомобили, големи, тъпи оръжия и големи, тъпи хора.
Погребалните кейове от двете страни на моста бяха пълни с бежански семейства, хвърлящи трупове в Хуанг Пу. Завитите в бели чаршафи измършавели тела приличаха на цигари. Властите на Крайбрежната република бяха въвели проверки на мостовете, за да не допускат задръстването на сравнително просторните улици, площади, вътрешни дворове и фоайета на Пудонг с бежанци от селскостопанските области. Когато Нел премина по моста, двестатина бежанци вече бяха видели в нея вероятен източник на милостиня и я очакваха с предварително репетирани демонстрации: жени показваха измършавелите си бебета или по-големи деца, научени да висят в ръцете им, като че ли са в безсъзнание. Мъже с открити рани и безкраки старци дръзко се влачеха на ръце из тълпата и се блъскаха в коленете на хората. Таксиметровите шофьори обаче бяха по-силни и агресивни от селяните и имаха ужасна репутация, която караше тълпата да се разстъпва пред тях — качество, по-ценно от самото превозно средство, което винаги можеше да попадне в задръстване, но шапката на шофьора генерираше вълшебно силово поле, позволяващо на човека да върви по-бързо от всички останали.
Таксиметровите шофьори също се нахвърлиха на Нел. Тя избра най-едрия и се спазари с него, като използваше пръстите на ръцете си и няколкото думи, които знаеше на шанхайски. Когато остана доволен от цифрата, той рязко се завъртя и застана с лице към тълпата. Внезапността на движението му накара хората да отстъпят и еднометровата бамбукова пръчка в ръката му също не беше излишна. Шофьорът закрачи напред и Нел забърза след него, без да обръща внимание на непрекъснатото дърпане на дългите й поли, като се мъчеше да не се чуди кой от просяците е „Юмрук“ със скрит нож. Ако дрехите й не бяха ушити от неподдаваща се на късане и разрязване нанотъкан, само една пресечка по-нататък щеше да остане съвсем гола.
Театърът на мадам Пинг все още въртеше добър бизнес. Клиентелата му с готовност изтърпяваше някои неудобства, за да стигне до него. Намираше се на съвсем малко разстояние от моста и мадам използваше неколцина свирепи таксиметрови шофьори за личен ескорт. Театърът бе изненадващо голям, като се имаше предвид недостигът на недвижими имоти в Шанхай — заемаше по-голямата част от пететажен бетонен жилищен блок от династията Мао, започнал само с два апартамента и с годините разширявал се стая по стая.
Фоайето беше като на нелош хотел, освен че нямаше нито ресторант, нито бар — клиентите не искаха да виждат или да бъдат виждани от когото й да е друг. На рецепцията имаше много служителки, чиято работа бе да отвеждат посетителите колкото е възможно по-скоро и те се справяха изключително майсторски — случайният минувач можеше да остане с впечатлението, че в заведението на мадам Пинг тече някаква операция по отвличане.
Една от тези служителки, дребна жена със странно официален и безполов вид, като се имаше предвид, че носеше черна кожена минипола, енергично отведе Нел на горния етаж в големите апартаменти, в които сега за клиентите на мадам Пинг се разиграваха сложни сценарии.
Като сценаристка Нел разбира се, никога не влизаше в една и съща стая с клиент. Жената с миниполата я придружи до съседна наблюдателна стая, една от стените на която почти изцяло бе заета от екран.
