Говореха, че китайците се отнасяли с огромно уважение към лудите и че в дните на Бунта на боксьорите някои западни мисионери — навярно с лабилна психика, останали седмици наред затворени зад чакълените стени, щурайки се под снайперисткия огън на обкръжилите ги боксьорски и имперски войски и слушайки виковете на своите, изгаряни и измъчвани по пекинските улици — се побъркали и навлезли без оръжие сред редиците на враговете си. Те получили храна и не им сторили нищо лошо.
След като се настани в апартамент на последния етаж на „Шангри-Ла“ в Пудонг (или „Шонг-а-ли-ла“, както напевно произнасяха името таксиметровите шофьори), Джон Пърсивал Хакуърт си облече чиста риза, най-хубавата си жилетка със златен ланец, дълъг фрак за езда, ботуши, нови кожени ръкавици и бомбе, черни шпори от кожа и месинг, излъскани във фоайето на „Шонг-а-ли-ла“ от кули, който беше толкова сервилен, че поведението му чак бе обидно и Хакуърт заподозря, че е „Юмрук“ — спретнат, но очевидно ветеран от много пътувания в сурови земи.
Когато мина на западния бряг на Хуанг Пу, обичайната тълпа от гладуващи селяни и професионални инвалиди го обля като вълна нисък бряг, защото макар че беше опасно, язденето тук не бе безумство и те не виждаха в него луд. Той не откъсваше сивите си очи от горящите кабели на Захранването, които бележеха границата на Крайбрежната република и остави ръцете им да го дърпат за фрака, но не ги забелязваше. На три пъти съвсем млади селяни, които можеха да се различат колкото по силния им загар, толкова и по непознаването им на съвременната охранителна техника, допуснаха грешката да протегнат ръце към ланеца на часовника му и получиха предупредителен електрически удар. Един от тях не го пусна, докато от дланта му не замириса на изгоряло месо и после бавно и спокойно отдръпна ръка, като гледаше нагоре към Хакуърт, за да покаже, че няма нищо против малко болка. После ясно и високо каза нещо, което накара тълпата да се изкикоти.
Язденето по Нанжин Роуд го отведе в сърцето на търговския квартал на Шанхай. Безкрайни върволици от почернели от слънцето просяци клечаха и стискаха ярките найлонови торби, които им служеха за куфари, внимателно предавайки си фасове от цигари. На витрините над главите им крачеха анимирани манекени и представяха последната мода в Крайбрежната република. Хакуърт забеляза, че дрехите са много по-консервативни, отколкото десет години по-рано, по време на последното му пътуване по Нанжин Роуд. Женските манекени вече не носеха поли с цепки. Много от тях изобщо не носеха поли, а копринени панталони или дълги роби, които разкриваха още по-малко. По средата на една от витрините се виждаше полегнала върху платформа патриархална фигура с кръгла шапка със синьо копче отгоре: мандарин. Покланяше му се млад учен. Четири групи манекени около платформата представяха още четири родови връзки.
Значи сега беше шик да си конфуцианец или поне такава бе политиката. Това беше една от няколкото витрини, на която изобщо не бяха залепени плакати на „Юмруците“.
Хакуърт минаваше покрай мраморни вили, построени през предишните векове от иракски евреи, покрай хотела, в който веднъж бе отсядал Никсън, покрай високите анклави, използвани от западни бизнесмени като плацдарм за посткомунистическо развитие, довели до притока на бедняци в Крайбрежната република. Мина покрай нощни клубове, големи колкото стадиони, покрай игрища за хай-лай, край които смаяни бежанци зяпаха тълпите на залагащите. Страничните улички бяха пълни с бутици. Имаше специална улица с магазини за фини изделия, изработени от кожа на алигатор. Нанотехнологичният квартал се състоеше от малки фирми, които предлагаха инженерство. На малки улички амбулантни търговци продаваха антики върху ръчни колички, едни специализирани за кутии от полускъпоценни камъни, други за маоистки кичове. Всеки път, когато навалицата започнеше да намалява и си помислеше, че трябва да е наближил края на града, той стигаше до поредния търговски квартал и всичко започваше отначало.
