Като гигантска бариера напреки на пътя лежеше съборена реклама на „Макдоналдс“. Основата на стълба, който я бе поддържал във въздуха, беше изгорена. Отпред стояха и пушеха цигари двама млади мъже. Хакуърт разбра, че чакат него, Когато се приближи, те стъпкаха фасовете си, пристъпиха напред и се поклониха. Той повдигна бомбето си. Единият от младежите хвана юздите на Похитител — чисто церемониален жест в случая с робокон, — а другият покани Хакуърт да скочи на земята. Носеха тежки, но гъвкави гащеризони, през тъканта на които минаваха кабели и тръби: вътрешен пласт на бойни брони. Можеха да се превърнат в готови за бой хоплити, като си сложеха по-твърдите и по-тежки външни части, които навярно бяха някъде наблизо. Алените ленти на главите им ги определяха като Юмруци. Хакуърт беше един от малцината представители на Външните племена, стоящ в присъствието на „Юмрук“, който не тичаше към него с оръжие и вик „Убивай! Убивай!“, и му се струваше интересно да ги види в по-снизходително настроение. Държаха се достойно, официално и стегнато като военни, без дяволитостта и кикотенето, модерни сред момчетата на същата възраст в Крайбрежната република.
Следван на почтително разстояние от единият войник, Хакуърт мина през паркинга към „Макдоналдс“. Друг отвори вратата пред него и той въздъхна с наслада от студения въздух, който обля лицето му и започна да изсушава влагата в дрехите му. Заведението бе плячкосано. Усещаше се студена, почти клинична мазна миризма, носеща се от кухнята, по пода на която бяха изсипани съдове с мазнина, сгъстила се като сняг. Голяма част от нея беше изгребана — Хакуърт можеше да види успоредните следи от женски пръсти. Стените бяха украсени с мотиви от „Пътя на коприната“, полупрозрачни медиатронни плоскости, изобразяващи чудни гледки между тази местност и древния край на пътя в Кадиз.
Д-р Х. седеше в ъгловото сепаре и лицето му сияеше на студената, филтрирана от ултравиолетови лъчи слънчева светлина. Носеше мандаринска шапка с дракони, избродирани със златна нишка, и великолепна брокатена роба. Тя бе широка около шията и имаше къси ръкави, така че отдолу се виждаха хоплитски дрехи. Д-р Х. беше на война. Идваше от безопасния периметър на Съджоу и трябваше да е готов за атака. Той отпиваше зелен чай от огромна чаша с емблемата на „Макдоналдс“, изработена в местния стил. В горещата вода плуваха големи зелени листа. Хакуърт си свали шапката и се поклони по викториански маниер, което подхождаше на тези обстоятелства. Д-р Х. отвърна на поклона и когато наведе глава напред, Хакуърт можеше да види копчето на върха на шапката му. То бе червено, цветът на най-високите рангове, но беше направено от корал, което му даваше втори ранг. Рубиненото копче щеше да означава, че има най-висок статус. Преведено със западни понятия, д-р Х. грубо казано бе министър на някое от по-маловажните министерства или генерал майор. Хакуърт предполагаше, че това е най-високият ранг мандарин, до който допускаха варвари.
Хакуърт седна срещу д-р Х. От кухнята излезе млада жена с копринени пантофки и му поднесе също толкова голяма чаша зелен чай. Той я проследи с поглед как ситни обратно и с леко удивление видя, че ходилата й са не по-дълги от десет сантиметра. Вече трябваше да има по-добри начини да го правят, може би чрез регулиране на растежа на костите през пубертета. Навярно дори не болеше.
Осъзнал това, Хакуърт също за първи път разбра, че десет години по-рано е постъпил правилно.
Д-р Х. го наблюдаваше и може би четеше мислите му. Това като че ли го накара да се замисли. Известно време не каза нищо, просто зяпаше през прозореца и отпиваше от чая си. След продължителното яздене Хакуърт нямаше нищо против.
— Научихте ли нещо от вашата десетгодишна присъда? — най-после го заговори д-р Х.
— Така ми се струва. Но ми е трудно да го извадя на повърхността — отвърна Хакуърт.
Този начин на изразяване беше малко прекалено фразеологичен за д-р Х. Хакуърт измъкна десетгодишната визитка с динамичния печат на д-р Х. Когато старият рибар изтегли дракона от водата, д-р Х. внезапно разбра и се усмихна. Лицето му изразяваше много чувства — ако се приемеше, че е искрен, — но възрастта и войната го бяха направили невнимателен.
— Открихте ли Алхимика? — попита той.
— Да — каза Хакуърт. — Аз съм Алхимика.
— Кога го разбрахте?
— Съвсем наскоро — отвърна Хакуърт. — После мигновено разбрах всичко — добави той и изобрази издърпване на риба. — Небесното кралство било далеч зад Нипон и Атлантида в нанотехнологията. „Юмруците“ можели непрекъснато да изгарят кабелите на варварското Захранване, но това само би хвърлило селяните в бедност и би накарало хората да копнеят за чуждестранни стоки. Взели сте решение да изпреварите варварските племена, разработвайки Семенната технология. Отначало сте ръководели проекта в сътрудничество с второкласните филозони като Израел, Армения и Велика Сърбия, но се оказало, че на тях не може да се разчита. Вашите внимателно култивирани мрежи постоянно били унищожавани от Протоколната служба.
