Но с напредването на времето Хакуърт наистина се добра до границите на града и продължи да язди на запад. Тогава вече стана очевидно, че е луд — хората по улицата го гледаха със страхопочитание и се отдръпва ха от пътя му. Велосипедите и пешеходците оредяха, заменени от по-тежки и по-бързи военни превозни средства. Хакуърт не обичаше да язди в края на пътя и затова подкара Похитител, за да намери по-заобиколен път до Съджоу. Това бяха равните земи на делтата на Янгцзе, само сантиметри над водното равнище, където използваните за транспорт, напояване и дренаж канали бяха повече от пътищата. Те се разклоняваха из черните, зловонни земи като кръвоносни съдове в тъканите на мозъка. Равнината често се нарушаваше от малки надгробни могили, предназначени да издигат достатъчно високо над обичайните наводнения ковчезите на нечии деди. Още по на запад се издигаха стръмни склонове, покрити с тъмна растителност. Контролните постове на Крайбрежната република по кръстопътищата бяха сиви, с плътна защитна мрежа. Като гледаше през облаците макро и микроскопични аеростати, Хакуърт едва можеше да различи хоплитите по средата. Преминаването не представляваше проблем. Когато продължи към територията на „Юмруците“, Хакуърт очакваше да види още постове, но първият се оказа и последен — Крайбрежната република не разполагаше с достатъчно средства, за да се отбранява в дълбочина и можеше да поддържа само едноизмерна линия постове.
На поредния малък кръстопът километър и половина по-нататък Хакуърт откри две сковани набързо разпятия, направени от новоотсечени черничеви дървета, по които все още се виждаха зелени листа. Със сиви найлонови въжета за тях бяха привързани двама млади бели мъже, обгорени на много места и изкормени. От прическите и сериозните им черни вратовръзки, иронично оставени на шиите им, Хакуърт предположи, че са мормони. От корема на единия от тях по земята се провлачваше дълго черво, до което стоеше мършава свиня и упорито го ръфаше.
Не видя много повече смърт, но горещият влажен въздух разнасяше зловонието й навсякъде. Стори му се, че забелязва мрежа от нанотехнологични бариери, но после осъзна, че това е природно явление: всеки канал излъчваше линеен черен ореол от тлъсти, сънливи мухи. От това разбра, че ако подръпне тази или онази юзда и насочи Похитител към брега на канала, ще открие, че е покрит с издути трупове.
Десет минути след преминаването на контролния пост на Крайбрежната република, той мина през центъра на лагер на „Юмруците“. Тъй като не поглеждаше нито надясно, нито наляво, Хакуърт не можеше да прецени големината му — бяха завладели село с ниски тухлени сгради с гипсова мазилка. Дълга, права ивица сажди по земята бележеше разположението на изгорен кабел на Захранването и когато го пресече, той си представи, че е меридиан, начертан от картограф върху жив глобус. Повечето „Юмруци“ бяха голи до кръста, носеха тъмносини панталони, алени пояси на кръста и понякога алени ленти на шията, главата или ръцете. Онези, които не спяха или пушеха, се упражняваха в бойни изкуства. Хакуърт бавно мина сред тях и те се престориха, че не го забелязват. Само от една от къщите изтича някакъв мъж, като размахваше нож и викаше „Ша! Ша!“, но трима негови другари го отведоха настрани.
През всичките шейсет и пет километра до Съджоу пейзажът не се промени, освен че потоците се превърнаха в реки и малките гьолове в езера. Лагерите на „Юмруците“ постепенно ставаха все по-големи и по-близо един до друг. В редките случаи, в които гъстият въздух се раздвижваше, той можеше да усети влажния металически мирис на застояла вода и разбра, че е близо до голямото езеро Тай Уу или Тайфу, както го произнасяха на шанхайски. На няколко километра разстояние от оризищата се издигаше купол във всички нюанси на сивото и хвърляше сянка пред група високи сгради. Хакуърт знаеше, че това трябва да е Съджоу, сега твърдина на Небесното кралство, скрит във воала на въздушния си щит като куртизанка зад прозрачно було от съджоуска коприна.
Когато наближи брега на огромното езеро, той излезе на централен път, водещ на юг към Ханджоу, и превключи Похитител на бавен ход. Съджоу беше пуснал застроените си пипала край магистралите и скоро Хакуърт видя райони с големи магазини и заведения, сега разрушени, опустели или заселени от бежанци. Повечето от тези места бяха предназначени за шофьори на камиони: много мотели, казина, чайни и закусвални. Но по магистралата не фучаха камиони и той яздеше по средата на улицата, като се обливаше в пот в тъмните си дрехи и често отпиваше от хладилната бутилка в багажното отделение на Похитител.
