Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.
Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро-аеростатите.
— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.
— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.
— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.
— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.
— Госпожице Пао, поставете подслушващи и записващи устройства в апартамента на момиченцето. В началото ще сменяме и прослушваме касетите всеки ден. Ако книгата не бъде намерена скоро, ще започнем да ги сменяме веднъж в седмицата.
— Да, сър — отвърна госпожица Пао. Тя нахлузи феноменоскопските си очила. От очите й започнаха да се отразяват цветни петна, когато тя потъна в някакъв интерфейс. Съдията отново си наля чай, обви чашата с две ръце и отиде да се разходи по края на терасата. Имаше да мисли за много по-важни от това момиченце и книгата му неща; подозираше обаче, че отсега нататък няма да мисли за почти нищо друго.
Преди европейците да се вкопчат здраво в Шанхай, той беше едно заградено със зид село край реката Хуанг Пу на няколко километра от мястото, където тя се сливаше с делтата на Янгцзе. Голяма част от архитектурата беше в изискания стил на династията Минг: частни градини за богатите семейства, търговски улици тук-там, които просто скриват бедняшките квартали, изискана и главозамайваща чайна, издигнала се в центъра на някой остров по средата на някое езеро. В по-ново време стената беше срутена и върху основите й бе построен нещо като околовръстен път. Старата френска концесия се бе увила около северната страна и в онзи квартал, на един ъгъл, който гледаше право към стария град от другата страна на шосето, в края на 1800-а година беше изграден театър „Парнас“. Миранда бе работила там около пет години, но преживяванията бяха толкова наситени, че често й се струваше, че са били само някакви си пет дни.
