Европейците бяха построили „Парнас“ по времето, когато още били достатъчно сериозни и не се чувствали виновни за това, че са европейци. Фасадата беше съвсем класическа: галерия с колони под формата на три-четвърти от окръжност на ъгъла на улицата, колоните бяха коринтски и до една направени от бял варовик. Галерията беше заобиколена от бяла тента — от около 1990 г. — по чиито краища имаше тръби за лилаво и розово неоново осветление. Щеше да бъде много лесно да я свалят и заменят с нещо медиатронно, но им бе забавно да изтеглят бамбукови стълби от магазина отдолу и да подменят на място големите изкуствени букви, за да рекламират това, което щеше да става същата вечер. Понякога спускаха големия медиатронен екран и прожектираха филми, при което западняците пристигаха от всички краища на Великия Шанхай, пременени в смокингите и вечерните си рокли, сядаха в тъмното и гледаха „Казабланка“ или „Танцуващият с вълци“. И поне два пъти месечно трупата на „Парнас“ наистина излизаше на сцената и го правеше: за една нощ бяха по-скоро актьори, отколкото интерактори, използваха прожектори, театрален грим и костюми. Най-трудно беше да се накара публиката да повярва; в случай че не бяха театрални запалянковци, те задължително искаха да изтичат на сцената и да участват, което разваляше цялата работа. Театърът на живо беше знак за старомоден и особен вкус, нещо като слушането на грегориански песнопения, и освен това не носеше никакви приходи. Сметките си театърът плащаше с помощта на интерактивите.
Сградата беше висока и тясна, за да се възползва максимално от ценната поземлена собственост на Шанхай, поради което сценичният отвор имаше почти четвъртит ъгъл на гледане, също като при някой много стар телевизор. Над него се виждаше бюстът на някаква отдавна забравена френска актриса, издигнат върху позлатени подпори под формата на крила, украсен с херувимчета с фанфари и лаврови венчета. Таванът представляваше кръгла фреска, на която бяха изрисувани музи, разположени в разветите си роби. В средата му висеше един огромен полилей; жълтеникавите му крушки бяха заменени с някакви нови приспособления, които не изгаряха, и сега той хвърляше равномерна светлина върху редовете от мънички, проскърцващи седалки, гъсто подредени на партера. Имаше още три балкона, както и три етажа с частни ложи, като на всяко ниво имаше по две от лявата страна и две от дясната. Фасадите на всички ложи и балкони бяха изрисувани със сцени от класическата митология, като преобладаващият цвят както при тях, така и навсякъде другаде из театъра, беше типично френското синьо на яйцето на червеношийка. Театърът беше буквално претъпкан с гипсови изделия, поради което физиономиите на херувимчета, натруфени римски богове, безизразни троянци и тем подобни през цялото време изникваха от колони, софити и корнизи и те хващаха в крачка. Голяма част от тези произведения бяха надупчени от куршумите на надъханата червена охрана по времето на Културната революция. Като се изключат дупките от куршуми, „Парнас“ иначе беше в доста прилично състояние, макар че по някое време през двайсети век вертикално до ложите и хоризонтално пред балконите бяха монтирани дебели черни тръби за прикачване на прожекторите. Прожекторите вече представляваха дискове с големината на монета — фазово-честотни устройства, които си имаха свои собствени батерии, можеха да се залепят навсякъде и да се управляват с радиостанция. Тръбите обаче си бяха останали там и заради тях винаги се налагаха един милион обяснения, на туристите.
Всяка от дванайсетте ложи си имаше отделна врата, както и подвижна завеса отпред, за да могат хората вътре да имат някакво уединение между отделните части на пиесите. Менажерите на театъра бяха направили така, че завесите да бъдат проядени от молци, за да ги сменят с подвижни звукоизолирани екрани, бяха махнали седалките и ги бяха свалили в мазето. И сега всяка ложа се бе превърнала в индивидуална стая под формата на яйце с размерите на сцена за тяло. Тези дванайсет сцени докарваха седемдесет и пет процента от приходите в кеш на театър „Парнас“.
Миранда винаги пристигаше в сцената си половин час по-рано, за да направи една бърза проба на мрежата си. Нанозитите не бяха вечни — статичното електричество и космическите лъчи можеха да ги извадят от строя и ако човек позволеше на инструмента си да се развали от единия мързел, по-добре да не се наричаше интерактор.
