Когато свърши със загрявката и продължи нататък, откри, че вече я чака един анонс. Отговорникът за екипите, който представляваше едно полуавтономно софтуерно устройство, бе събрал състав от деветима клиенти, които бяха достатъчно за второстепенните роли в „Първа класа до Женева“ — някаква интрига, която се завърта сред богаташи във влак, пътуващ из окупирана от нацистите Франция, което сред интерактивите беше същото като „Капан за мишки“ за стария вид театър. Беше пиеса с доста роли: девет второстепенни роли, които трябваше да се играят от тези, които си плащат, и три по-основни роли, които се играеха от тези, на които се плащаше, като Миранда. Един от героите, за които другите не знаеха, беше шпионин на Съюзниците. Друг пък бе таен полковник от СС, трети беше тайно евреин, а четвърти — агент на чекистите. Понякога имаше по някой германец, който се опитваше да дезертира към страната, на Съюзниците. Човек обаче никога не знаеше кой кой е при започване на интерактива; компютърът си въртеше ролите както си иска.
Приходите бяха добри поради високото съотношение между парите на клиентите и това, което й плащаха. Миранда прие условно анонса. Една от другите главни роли още не беше запълнена и докато чакаше, тя предложи и получи и една допълнителна работа. Компютърът я превърна в очарователна млада дама, чието лице и прическа изглеждаха типични за лондонската мода в момента; беше облечена в униформата на стюардеса от Британските авиолинии.
— Добър вечер, господин Оръмленд — каза тя набързо, след като прочете дубльора. Компютърът направи гласа й дори още по-закачлив, а също така леко коригира акцента й.
— Добър вечер, ъ-ъ, Маргарет — отвърна скулестият британец и се облещи от един панел на медиатрона й. Носеше очила с половинки стъкла и трябваше да примижи, за да прочете името й на значката. Вратовръзката му беше разхлабена, в едната си космата ръка държеше чаша с джин и тоник и показа одобрение от това, което видя в лицето на Маргарет. Което си бе направо гарантирано, защото Маргарет беше измайсторена от един маркетингов компютър в Лондон, който знаеше за вкуса на този господин по отношение на женската плът много повече, отколкото самият господин предполагаше.
— Шест месеца без почивка?! Каква скука — каза Миранда/Маргарет. — Сигурно се занимавате с нещо изключително важно — продължи тя с лек намек, но без да бъде гадна, поддържайки леката шега, която вървеше между двамата.
— Да, струва ми се, че дори правенето на много пари по някое време става досадно — отвърна мъжът с почти същия тон.
Миранда хвърли един поглед към списъка с имената на участниците в „Първа класа до Женева“. Щеше да й се стъжни, ако този господин Оръмленд се окажеше прекалено разговорлив и я принудеше да се захване с някоя от по-водещите роли. Макар че изглеждаше доста разумен и начетен тип.
— Знаете ли, сега е много подходящо време за пътуване до Западна Африка на Атлантида, а въздушният кораб „Златен бряг“ трябва да замине по разписание след две седмици — да ви резервирам ли една самостоятелна кабина? А може и компаньонка, ако желаете?
Господин Оръмленд изглеждаше доста несигурен.
— Можете да кажете, че съм старомоден — рече той, — но като чуя Африка, винаги се сещам за СПИН и паразити.
— О, не е така в Западна Африка, не и в новите колонии. Искате ли една бърза обиколка?
Господин Оръмленд хвърли към Миранда/Маргарет дълъг, обхождащ, замечтан поглед, въздъхна, погледна си часовника и като че ли се сети, че тя е само едно въображаемо същество.
— Не, но благодаря все пак — отвърна й и я изключи. При това съвсем навреме; съставът за „Женева“ току-що се беше попълнил. Миранда разполагаше само с няколко секунди да се пренастрои и да влезе в образа на Илзе, когато се озова седнала в едно първокласно купе на пътнически влак от средата на двайсети век, вторачена в огледалото в една руса, синеока, скулеста, снежна кралица. В скута й имаше разгънато писмо, написано на идиш.
Значи тази нощ тя беше тайната еврейка. Накъса писмото на малки парченца и ги пусна през прозореца, след което направи същото и с две звезди на Давид, които извади от несесера си за бижута. Това беше напълно интерактивно представление и нищо не можеше да попречи на другите герои да проникнат в купето й и да преровят всичките й вещи. След това довърши поставянето на грима и дооправянето на тоалета и се отправи към вагон-ресторанта за вечеря. Повечето от другите герои вече бяха там. Деветимата аматьори бяха схванати и непохватни както обикновено, а другите двама професионалисти обикаляха сред тях и се опитваха да ги поотпуснат, да разчупят тая тяхна стеснителност и да ги вкарат в ролите им.
