След няколко минути д-р Х. и съдия Фенг вече бяха качени на борда на гигантския плавателен съд през един люк в корпуса в близост до ватерлинията. Съдията забеляза, че това не е от старите стоманени плавателни съдове; беше направен от нанотехнологични вещества, безкрайно по-леки и здрави. Нямаше синтетичен компилатор на света, който да е толкова голям, че да компилира кораб, което означаваше, че корабостроителниците в Хонгконг бяха компилирали частите една по една, бяха ги сглобили в едно и ги бяха пуснали по каналите в морето, също както го бяха правили много години преди това предшествениците им от пред-диамантената ера.
Съдията очакваше, че корабът ще е за превоз на особено големи товари, ако се съдеше по огромните помещения, от които най-вече се състоеше, но първото нещо, което видя, бе един дълъг коридор успоредно на кила, който очевидно минаваше по цялата дължина на кораба. По този коридор се движеха млади жени в бели, розови и — нерядко — сини рокли и много чувствени обувки, като влизаха и излизаха през безбройните му врати.
Формално посрещане нямаше, нито капитан или каквито и да било други висши военни. Веднага щом им помогнаха да се качат на борда, момичетата от катера се поклониха и се оттеглиха. Д-р Х. тръгна по коридора и съдията го последва. Жените в бели дрехи се покланяха при приближаването им, след това продължаваха по пътя си, защото не можеха да си губят времето във фалшиви формалности. Съдията фенг имаше общото усещане, че са селянки, макар че нито една от тях не беше с тъмния тен, който обикновено се асоциираше с ниския социален статус в Китай. Момичетата от катера бяха облечени със сини дрехи, поради което той стигна до заключението, че този цвят се свързва с морските или техническите задължения. По принцип тези в розови рокли бяха по-млади и стройни от другите в бели рокли. Кройките също бяха различни; розовите рокли се затваряха по средата на гърба, докато белите имаха по два ципа отпред.
Д-р Х. избра една врата, очевидно съвсем напосоки, отвори я със замах и я задържа така за съдията. Съдията се наведе леко и пристъпи, за да се озове в стая с размерите на баскетболно игрище, макар и с по-нисък таван. Вътре беше доста топло, влажно и със силно приглушено осветление. Първото нещо, което видя, бяха още много жени в бели дрехи, които му се кланяха. След това си даде сметка, че стаята иначе е пълна с люлки, стотици люлки, във всяка от които има по едно идеално момиченце. Млади жени в розово вървяха бързо във всички посоки с памперси в ръце. На някои места до люлките седяха жени с разтворени ципове отпред на белите рокли и кърмеха бебетата.
На съдията му се зави свят. Той не беше готов да приеме, че това, което вижда, е реално. Психически се бе подготвил за тазвечершната си среща с д-р Х., като си бе напомнял многократно, че докторът е готов на какви ли не трикове, поради което не биваше да приема за чиста монета нищо, което му се изправеше пред очите. Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за първи път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.
Съдията се завъртя на пета и хукна навън, като избута грубо д-р Х. Пое в някаква случайно избрана посока и ходи, крачи, бяга по коридора, докато подмина пет врати, десет, петдесет, след което спря без особена причина и се втурна през първата изпречила му се врата.
Все едно че беше влязъл в същата стая.
Започна да му прилошава и трябваше да вземе много сериозни мерки, за да не се разплаче. Избяга от стаята и хукна из кораба, като се изкачи няколко палуби по-нагоре. Влезе в друга стая, избрана напосоки, и видя, че подът е покрит с люлки, равномерно подредени в редички и колонки, всяка от които съдържаше по едно спящо едногодишно бебе, облечено в пухкава розова пижамка с качулчица и ушички, стиснало в ръце бяла пелена и гушнало плюшена играчка. Тук-там, върху рогозка на пода, седеше по някоя млада жена в розова рокля, която четеше или бродираше.
Една от тези жени се намираше близо до съдията. Тя остави бродерията си на пода, подгъна колената си, за да седне върху тях и му се поклони. Съдия Фенг отвърна с един формален поклон, след което пристъпи към най-близката люлка. В нея лежеше момиченце с невероятно гъсти мигли, спеше дълбоко, дишаше нормално, а ушичките на качулката му стърчаха през пръчките на кошарката. Когато съдията застана до детето и се вторачи в него, му се стори, че може да чуе дишането на всички останали деца на кораба едновременно, което образуваше една нежна въздишка, и сърцето му се поуспокои. Всички тези дечица, които си спяха така спокойно; вероятно всичко е наред. Всичко щеше да се нареди чудесно.
Той се обърна и видя, че младата жена му се усмихва. Не беше нито прелъстителна усмивка, нито по момичешки тъповата, а спокойна и уверена. Съдия Фенг си помисли, че в която и част на кораба да се намира д-р Х. в този момент, то и той сигурно се усмихва по същия начин.
