В замяна за книгата докторът по всяка вероятност щеше да иска нещо от Хакуърт. В този случай много малко вероятно беше да става въпрос за обикновен подкуп, както бе намекнал Чанг; всичките пари, които Хакуърт имаше или някога въобще щеше да направи, не представляваха никакъв интерес за д-р Х. Много по-вероятно беше докторът да поиска някаква услуга — можеше да помоли Хакуърт да проектира нещо, да даде няколко професионални съвета, както си му е редът. Хакуърт толкова искаше да стане точно така, че бе доказал напълно пред себе си хипотезата с един милион доказателства — както действителни, така и въображаеми — през втората част от екскурзията си в планината. Беше добре известно, че Небесното кралство изостава отчайващо от нанотехнологичната надпревара във въоръжаването; че самият д-р Х. отделя голяма част от ценното си време да се рови в дебрите на имунната система на Нова Атлантида също доказваше хипотезата му. Уменията на Хакуърт можеха да им бъдат от безкрайна полза.
Ако това беше вярно, то за Хакуърт имаше изход. Той щеше да свърши нещо за доктора. В замяна щеше да получи „Буквара“ обратно, което бе най-основното нещо в живота му в този момент. Като част от сделката д-р Х. със сигурност щеше да намери начин да елиминира Чанг от списъка с проблемите на Хакуърт; престъплението на Хакуърт никога нямаше да стане известно на неговата филозона.
Както викторианците, така и конфуцианците бяха намерили нови приложения на фоайето, преддверието или както там му беше името, а също и за остарелия етикет, свързан с визитните картички. Поради тази причина всички племена, които разполагаха с последните постижения на нанотехнологиите, знаеха, че посетителите трябва да бъдат внимателно проверявани, преди да бъдат приети в нечии вътрешни покои, и че подобна проверка, извършвана от хиляди усърдни червейчета-разузнавачи, отнемаше доста време. Етикетът на чакалнята така се бе усъвършенствал, че изисканите хора навсякъде по света знаеха, че дори когато се отбиеха у някого, независимо дали е близък приятел или не, ще прекарат известно време в пиене на чай и разглеждане на списания в някое преддверие, претъпкано с добре прикрито оборудване за разузнаване.
Една цяла стена от фоайето на д-р Х. представляваше медиатрон. Кинокадри или съвсем прости графики можеха да бъдат излагани по дигитален път на подобни стени, също като плакатите и постерите в по-старо време. Ако не бъдеха отстранени, с течение на времето те започваха да се припокриват и да оформят нещо като колаж от подвижни образи.
В средата на медийната стена на д-р Х., частично закрит от по-новите клипове, се виждаше клипът, който беше толкова популярен в северен Китай, колкото е било през предишния век лицето на Мао — злият брат-близнак на Буда. Хакуърт никога не си бе направил труда да седне и да го изгледа целия, но му беше хвърлял по едно око толкова често по такситата в Пудонг или по стените на сградите в Земите под аренда, че го знаеше наизуст. Западняците го наричаха
Действието се развиваше пред един луксозен хотел на един от архипелазите на Шангри-ла, проточил се по свръхскоростната магистрала Коулуун-Гуангжу. Автомобилната алея под формата на конска подкова беше направена от напасващи се плочки, месинговите дръжки на вратите проблясваха, а в саксии с размерите на лодка във фоайето растяха цели плантации от тропически растения. Мъже в делови костюми разговаряха по мобилните си телефони и непрестанно поглеждаха часовниците си, по автомобилната алея търчаха лакеи с бели ръкавици, вадеха огромни куфари от багажниците на червени таксита и ги забърсваха с чисти влажни парцали.
Автомобилната алея беше свързана с осемлентова пътна артерия — не шосето, а обикновен път между сградите — с метална ограда с шипове, която минаваше по цялото му протежение, за да не могат пешеходци да пресичат там, където не трябва. Пътната настилка, която беше нова, но вече се рушеше, бе посипана с червен прах, довян от последния тайфун от опустошените хълмове на Гуангдонг.
Движението изведнъж оредяваше и камерата тръгваше нагоре: виждаше се как няколко ленти са блокирани от цяло нашествие от велосипедисти. От време на време някое червено такси или някой мерцедес се промъкваха плътно покрай металната преграда и се отскубваха от задръстването, докато шофьорите им така здраво натискаха клаксоните, че сякаш всеки момент щяха да спукат въздушните възглавници. Хакуърт не чуваше пищенето на клаксоните, но когато камерата увеличи изображението на мястото на действието, вече се виждаше как един шофьор си маха ръката от клаксона и размахва пръст към тълпата велосипедисти.
Когато видя кой кара велосипеда си най-отпред, той се извърна пребледнял от страх, а ръката му тупна върху скута му като мъртва лястовица.
