Водачът беше един набит мъж с побеляла коса, на около шейсетгодишна възраст, но безмилостно въртящ педалите на съвсем обикновено черно колело, облечен в дрехите на черноработник. Той се придвижваше с измамно голяма скорост, след което навлезе в автомобилната алея пред хотела. На улицата се получи емболия от стотиците велосипеди, които се опитваха да влязат през тесния вход. И точно тук настъпваше още едиц класически момент: главният лакей напусна поста си и хукна към велосипедиста, като му махаше с ръце да се маха и бълваше ругатни на кантонски, но когато стигна на около два метра от него, разбра, че пред него е Жанг Хан Хуа.
Жанг нямаше професионално звание, понеже по принцип бе пенсионер — една иронична метафора, че китайските премиери от края на двайсети и началото на двайсет и първи век по всяка вероятност са имитирали американските мафиотски босове. Може би признаваха, че притежаването на професионално звание е под достойнството на най-могъщия човек на земята. Хората, които бяха ставали близки с Жанг, твърдяха, че никога не го възприемали във връзка със светската му власт — армията, ядрените оръжия, тайната полиция. Единственото, за което се сещали, било, че по времето на Великата културна революция, когато бил на осемнайсетгодишна възраст, Жанг Хан Хуа повел партийната си бойна група от червени барети в ръкопашна схватка с някаква друга група, за която смятали, че се горещи прекалено много, и че при завършването на схватката Жанг направил пир със суровата плът на покойните си противници. Никой не можеше да застане лице в лице с Жанг, без да си представи как кръвта се стича по брадичката му.
Лакеят пада на колене и започва буквално да целува земята. Жанг изглежда отвратен, вмъква обутото си в сандал стъпало под яката му и така го вдига отново на крака, след което му казва няколко думи на селския акцент на родния си фуджиянски. Докато се връща към хотела, лакеят почти не спира да се кланя; на лицето на Жанг е изписано неудоволствие — единственото, което иска, е да бъде обслужен бързо. През следващите минута-две служители на хотела с нарастващи по ранг постове се точат от вратата и се подмазват на Жанг, който просто не им обръща внимание и вече изглежда откровено отегчен. Никой не знае дали Жанг е конфуцианец и маоист по това време на живота му, но в този момент това няма никакво значение: защото според конфуцианското схващане за обществото, също както и според комунистическото, селяните са най-висшата класа, а търговците — най-нисшата. Този хотел не е за селяни.
Най-накрая се появява един мъж в черен официален костюм, заобиколен отвсякъде с бодигардове. Изглежда още по-ядосан и от Жанг, защото си мисли, че е станал жертва на някаква непростимо тъпа шега. Това е търговецът на търговците: четиринайсетият най-богат мъж в света, трети в Китай. Притежава почти всичките недвижими имущества на разстояние половин час път с кола около този хотел. Той не променя крачка, когато стъпва на алеята и вижда, че пред него стои Жанг; отправя се директно към него и го пита какво иска, защо такъв стар човек като него си е направил труда да измине целия път от Бейжинг и да му се меси в работите с тъпата си колоездачна обиколка.
Жанг просто пристъпва напред и прошепва няколко думи в ухото на богаташа.
Богаташът отстъпва назад, сякаш Жанг го е ръгнал в гърдите. Устата му е отворена, при което се виждат идеалните му бели зъби, а погледът му е разконцентриран. След няколко мига той прави още няколко крачки назад, което му осигурява достатъчно пространство за следващата маневра: навежда се, поставя едното си коляно на паважа, после и другото, привежда се в кръста, докато застане на четири крака, след което се просва в цял ръст на красиво напаснатите плочки. Залепя лице на земята. Той се кланя на Жанг Хан Хуа.
Един по един минаващите през долби система гласове в съседната зала замлъкнаха, докато не останаха само тези на д-р Х. и някакъв друг господин. Разправяха си нещо несвързано, като правеха дълги паузи между престрелката от засукани ораторски пасажи, за да си почистват лулите, да си наливат чай или каквото там правеха тия двама господа, докато се опитваха да покажат колко не им пука един от друг. Дискусията позаглъхна, вместо да стигне до ожесточена връхна точка, както тайничко и дяволито се бе надявал Хакуърт, след което един младеж дръпна завелата и каза:
— Д-р Х. ще ви приеме сега.
Д-р Х. беше във великолепно, щедро настроение, може би добре изчислено, за да създаде впечатлението как винаги е знаел, че Хакуърт ще се върне при него рано или късно. Той стана на крака, стисна топло ръката на Хакуърт и го покани да отидат на вечеря „на едно място наблизо — както самонадеяно се изрази той, — което е съвсем дискретно“.
