Беше дискретно, защото едно от уютните му частни сепарета бе пряко свързано със задните помещения в сградата на д-р Х., така че човек можеше да стигне до него по една от криволичещите, пълни с въздух тръби от нанобар, която щеше да се проточи половин километър, ако я извадеха от Шанхай, отнесяха я до Канзас и я дръпнеха от двата края. Като примижаваше през прозрачните стени на тръбата, докато придружаваше д-р Х. до вечерята му, Хакуърт видя замъглено как няколко десетки човека извършват множество дейности в няколко различни сгради, през които д-р Х. очевидно си бе извоювал правото да преминава. Най-накрая тръбата ги изплю в един приятно обзаведен салон с килим на пода. Беше също така снабден и с механично задвижвана хлъзгаща се врата. Вратата се отвори точно когато сядаха и Хакуърт за малко да загуби равновесие, когато от тръбата задуха нанофилтриран вятър; на вратата беше застанала една сервитьорка, не повече от метър и трийсет висока, която бе усмихната до уши и която затвори очи и се приведе напред при появата на очакваната въздушна вълна. Каза на идеален английски от долината Сан Фернандо:
— Искате ли да ви изредя специалитетите ни?
Д-р Х. положи доста усилия да убеди Хакуърт, че му съчувства за положението му; толкова големи, че Хакуърт започна да се чуди дали д-р Х. вече е знаел за това.
— Стига сме го разисквали вече — каза накрая д-р Х., като прекъсна Хакуърт по средата на някакво обяснение, след което Хакуърт не успя повече да привлече вниманието му върху тази тема. Подейства му успокояващо, но и притесняващо, защото не можеше да се отърве от усещането, че току-що по някакъв начин е направил сделка, чиито условия не са били установени предварително, че дори не са били и обмислени. Цялото поведение на д-р Х. обаче сякаш изпращаше посланието, че ако ще подписваш не особено изгодна сделка с някоя древна и загадъчна персона от шанхайския свят на организираната престъпност, едва ли ще намериш нещо по-подходящо от доброжелателния д-р Х., който беше толкова щедър, че вероятно щеше веднага да забрави за нея или просто ще прибере услугата, която ти е направил, в някое пожълтяло чекмедже някъде из покоите си. До края на дългата вечеря Хакуърт вече се чувстваше толкова успокоен, че почти бе забравил както за лейтенант Чанг, така и за „Буквара“.
Всъщност, докато вратата не се отвори отново и не се появи самият лейтенант Чанг.
В началото Хакуърт почти не можа да го познае, защото беше облечен в много по-традиционни дрехи от обикновено: широки индигови шалвари, сандали и плитко кепе от черна кожа, което закриваше около седемдесет и пет процента от възлоподобния му череп. Освен това беше започнал да си пуска мустак. Най-страшното обаче беше, че на пояса му имаше ножница, а пък в ножницата имаше сабя.
Той пристъпи в салона и се поклони превъзнесено на д-р Х., след което се обърна с лице към Хакуърт.
— Лейтенант Чанг? — каза с отмалял глас Хакуърт.
— Полицай Чанг — отвърна натрапникът — от областния съд на Шанхай. — След което каза китайските думи за Средно кралство.
— Мислех, че сте от Крайбрежната република.
— Последвах господаря си в една нова земя — обясни полицаят Чанг. — Със съжаление искам да ви кажа, че съм тук, за да ви арестувам, Джон Пърсивал Хакуърт.
— По какво обвинение? — попита Хакуърт, като се насили да се усмихне, сякаш това си беше някаква рутинна шегичка между добри приятели.
— Че на… ден от месец…, 21… година сте внесъл крадена интелектуална собственост в Небесното кралство — и по-специално в бърлогата на д-р Х. — и сте използвал тази собственост, за да компилирате незаконно копие на едно определено устройство, известно под името „Илюстриран буквар на младата дама“.
Нямаше смисъл да се твърди, че това не е вярно.
— Но аз съм дошъл тук тази вечер, точно за да си възвърна правата на собственост върху същото това устройство — рече Хакуърт, — което е в ръцете на многоуважавания ми домакин тук. Вие, разбира се, нямате намерение да арестувате многоуважавания д-р Х. за това, че е внесъл крадена собственост.
Полицаят Чанг погледна д-р Х. с очакване. Докторът си пооправи одеждите и придоби лъчезарна, покровителствена усмивка.
— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че някой недобронамерен човек очевидно ви е дал погрешна информация — каза той. — Всъщност аз нямам представа къде се намира „Буквара“.
