Съществуваше и друго доказателство. Поради изгарянията по лицето на мъртвия то не беше съвсем красноречиво, но ако се разгледаше заедно с всички други улики, отхвърляше всякакви съмнения. Агентът на Шин Бет, Хиям Дов, бе завел един бивш британски шпионин в моргата, където държаха трупа. В несъмнено повлияните от алкохола брътвежи той беше споменал името на тайнствения мъртвец. При това недискретно бе обявил, че е работил с него при изпълнението на „ужасяващо опасна мисия“ в някогашна, окупирана от нацистите Полша.
— Познавате ли този човек? — попита го Дов.
— Не знам — отговори Скоуби. — Мисля, че не. Не, вероятно не.
— А паспортните снимки? Някога виждали ли сте това лице?
— Искате да кажете „тези лица“.
— Не. Това е един и същ човек.
— О, да. Сега забелязвам. Наистина. Добре, нека погледна.
Скоуби разучи снимките.
— Не, не. Не ми говорят нищо. Много съжалявам.
— Погледнете пак трупа.
— Изгарянията не ми помагат особено. Вижте само ръцете! Боже мой! Огънят ли е унищожил ноктите му?!
— Разгледайте по-внимателно лицето, ако обичате.
— Да, да. Добре.
— Познато ли ви е?
— Бегло. Да, донякъде, като стана дума…
Дов му каза някакво име.
— Не, никога не съм познавал такъв човек.
Дов му даде второ.
— Не.
И трето.
— Моля? Какво казахте? О, Боже! Ами да!
Скоуби току-що бе потвърдил, че мъртвецът, когото първоначално бяха смятали за Йозеф Темеску, всъщност е американски таен агент. В някои части на света го наричаха „легендарен“, а в други — „агент от ада“.
Пол Димитър.
Зуи погледна скептично палката. Още не му се вярваше. Димитър беше влязъл тайно в страната. Тогава как би могло намеренията му да са невинни? Все пак ставаше дума за непобедим агент със смъртоносна слава. В световната разузнавателна общност упорито витаеше слухът, че лидерът на Виетконг, Хо Ши Мин, не е умрял от инфаркт в леглото си, както твърдяха северновиетнамците, а всъщност е станал жертва на Димитър по време на банкет в Албания. Хо отишъл там, за да се срещне с албански лидери и съветски военни. Агентът под прикритие успял да се внедри в кухненския персонал на хотел „Дажти“ в Тирана и в нощта на банкета втрил смъртоносна, бавнодействаща отрова в стените на дървената купичка със салата, която била сервирана на Хо. Албански тайни агенти присъствали в кухнята и залата през цялата вечеря, но от тях нямало никаква полза. По време на полета към Ханой Хо почувствал леко стомашно неразположение, а шест дни по-късно умрял — събитие, за което северновиетнамците обвинили руснаците. Зуи се чудеше дали на страниците пред себе си ще открие дори косвен намек за въпросната акция, макар и да се съмняваше.
Там наистина не пишеше нищо. За разочарование на Зуи документите в папката не отговаряха на въпроса дали ЦРУ има нещо общо с присъствието на Димитър в Израел. По-голямата част от информацията или липсваше, или беше цензурирана. Не се отбелязваше и възрастта на Димитър. Зуи клатеше глава и четеше предоставените му данни: действащ офицер от разузнаването през Втората световна война в периода 1941–1945 г., после незабавно привлечен в ЦРУ и назначен в отдел „Тайни операции“; специално обучение (без да се споменава какво), през 1946 г.; различни мисии; служба във Виетнам през шейсетте години, също с неопределен характер. По това време, в самото начало на войната, Димитър получил медицинско обучение, докато бил на борда на шведски кораб за размяна на пленници. Имал таен (и в нарушение на правилника) брак с друга агентка, която по-късно, заедно със свой колега, обучен от Димитър, загинала по време на секретна мисия, ръководена от съпруга й. Това се случило през 1972 г. Димитър изпаднал в дълбока депресия. После, през 1973 г., той завършил втора, много необикновена мисия в Албания. Зуи се намръщи. Следващите две страници бяха изцяло цензурирани и основният текст приключваше. Имаше приложение. То съдържаше окончателния доклад на Димитър за мисията, довела до смъртта на жена му и агент Стивън Райли — професионален убиец, биохимия и експерт по експлозивите.
