Мислите на Лусила не бяха много по-различни, когато подканваше настойчиво Дънкан напред, следвайки го отблизо, за да го пази откъм гърба. Всяка фибра на тялото ѝ бе настроена за върховна съпротива. В сегашните мигове на преден план излизаше всичко, което бе научила и овладяла.
Тя следваше Дънкан в плитко мочурище недалеч от ствола на гигантско пилингитамово дърво, когато от тъмнината се появиха някакви хора и ги смъкнаха на земята; обзетата от дива ярост света майка тъкмо щеше да реагира по единствения възможен начин, но един от появилите се пошепна на чакобза в ухото й: „Приятели!“ Думата забави реакцията ѝ само за миг, когато видя как други двама, очевидно мамци, се втурнаха навън от мочурливата низинка. Неочакваната нова постановка веднага ѝ разкри същината на плана и принадлежността на онези, които ги държаха притиснати до почвата, богато ухаеща на листа. Когато те вмъкнаха най-напред Дънкан в тунел, насочен към гигантското дърво, и ги предупредиха (пак на чакобза), че трябва да бързат, Лусила разбра какво е улеснило залавянето им — дръзкия стил, присъщ на Тег.
Осъзна го и Дънкан. В тъмния вход на тунела той се ориентира по мириса ѝ, за да предаде с потупване по ръката съобщение на някогашния мълчалив боен език на Атреидите: „Остави ги да водят.“
Тя се сепна за миг от начина на общуването, но почти веднага съобрази, че е съвсем естествено гола̀та да го познава като средство за установяване на връзка.
Хората около тях все така мълчаливо взеха грамадния старовремски лазестрел от ръцете на момчето и побутнаха бегълците към отворения люк на някакво превозно средство, което тя не успя да разпознае. В мрака припламна къса червена светлина.
Бурзмали съобщи безмълвно на хората си: „Там тръгват!“
Двайсет и осем наземни бойни коли и единайсет пърпорещи с крилете си топтери поеха от позициите — мамци.
От натиска в ушите си Лусила разбра за затварянето на някакъв уплътнителен люк. Червената светлина отново припламна и угасна.
Взривовете разкъсаха огромното дърво и превозното средство, което се оказа блиндирана наземна бойна кола, рязко дръпна нагоре и навън с помощта на суспенсори и реактивни двигатели. Беше ясно, че се движат само по проблясващите тук-там огнени кълба и танцуващите звездни фигури в рамките на овалните метастъкла. Обгърналото ги суспенсорно поле придаваше почти свръхестествен характер на промените, доловими единствено за очите. Отвсякъде ги обгръщаха седалки от металопласт, докато колата им летеше надолу по склона точно над позицията на Тег, сменяйки непрекъснато и рязко посоката на движение. Намиращите се вътре с нищо не усещаха лудешкото препускане. Мяркаха се само размазани очертания на дървета и храсти, последвани от звезди.
Движеха се ниско над останките от гората, в която бе вилнял огънят от лазестрелите на Тег! Едва сега светата майка се осмели да повярва, че могат да се измъкнат. Внезапно превозното им средство леко се разтърси и премина в режим на бавен полет. Звездите в малките овални рамки рязко се наклониха и потънаха в пълен мрак. Гравитационната сила се върна заедно с мъгливата светлина. Видя как Бурзмали отваря люк откъм лявата ѝ страна.
— Излизайте! — отсече той. — Не губете и секунда!
Избутвайки Дънкан пред себе си, Лусила се смъкна през люка на влажната земя. Башарът я тласна в гърба, сграбчи лакътя на момчето и ги бутна встрани от колата с думите:
— Бързо! Оттук!
Те се втурнаха през високи храсталаци и излязоха на тесен павиран път. Хванал и двамата за ръце, Бурзмали бързо го пресече и отново ги накара да легнат по корем в някаква плитка канавка. Хвърли върху им животозащитно платнище, вдигна глава и погледна обратно в посоката, от която бяха дошли.
Лусила надникна покрай него и видя белезникави светлинки по заснежения склон. Усети как Дънкан се размърда до нея.
Далече нагоре по склона бързо се отдалечаваше наземна бойна кола, чиито модифицирани двигателни сопла ясно се очертаваха на звездния фон, докато самата тя продължаваше да се издига сякаш върху червено перо… Внезапно рязко се отклони вдясно.
— Нашата ли е? — прошепна Дънкан.
— Да.
— Как е успяла да стигне дотам без…
— Изоставен тунел-акведукт — па свой ред зашепна Бурзмали. — Колата беше програмирана да продължи на автоматичен режим.
Продължи да гледа към далечното червено перце. Внезапно откъм отдалечаващата се фигурка блесна гигантско синьо кълбо. Почти веднага светлината бе последвана от глух тътен.
Башарът тежко въздъхна.
Дънкан изрече с тих глас:
