Наглед тя с нищо не се отличаваше от другите входове по улицата — леко изтеглена назад от пътя и доста висока. Последното я правеше да изглежда и по-тясна, отколкото бе в действителност. Преградно лъчево устройство със стара направа пазеше прохода. Очевидно нито една от новите защитни системи не бе стигнала до бедните квартали. Свидетелство за недоимък бяха самите улици, разчетени за движение на наземни коли. Лусила беше почти сигурна, че в целия район няма нито една покривна площадка за кацане и излитане. Не се мяркаха топтери и други летателни средства, нито се чуваше характерният им шум. Ала имаше музика — тих ромон, напомнящ семутските(#) атоналности. Дали пристрастяването към семутата бе нещо ново?
Светата майка огледа фасадата на сградата, а Бурзмали мина пред нея и съобщи за пристигането им, като пресече лъча на входа.
Не се виждаха прозорци. Проблясваха само външни „очи“, разположени тук-там по тьмния гланц на полаган много отдавна металопласт. Тя забеляза, че видеоочите бяха изживели времето си — доста по-големи от съвременните модели.
Дълбоко в сянката зейна врата, отворила се навътре на беззвучни панти.
— Оттук — пресегна се назад Бурзмали, хвана я за лакътя и я поведе, оставайки зад нея.
Влязоха в мъждиво осветено преходно помещение, което ухаеше на екзотични храни и силни есенции. За миг тя идентифицира някои от ароматите, нахлули в ноздрите ѝ. Меланж. Плътен мирис на канела, който не можеше да се обърка. О, да, и на семута. Разпозна също миризмата на прегорял ориз, както и солни изпарения. Някой прикриваше
След малко Бурзмали пое водачеството нагоре по притъмнено стълбище с мъждива светеща ивица по дължината на наклонен перваз. Когато се изкачиха, той потърси и напипа ключ, скрит зад кръпка в многократно замазваната стена. Не се чу никакъв звук, когато натисни ключа, но Лусила почувства промяната в последвалото раздвижване. След това настъпи тишина. В досегашния ѝ опит липсваше смълчаване от този тип — приклякане предшестващо скок или взрив на насилие.
В стълбищната шахта беше хладно; тя потрепери макар и не от студа. Зад вратата до кръпката с маскирания ключ отекнаха стъпки.
Някаква сивокоса старица в широка жълта дреха отвори и вдигна към тях погледа си през свъсени вежди.
— Елате — каза тя с треперлив глас и отстъпи, за да им направи място да влязат.
Светата майка бързо огледа стаята, след като чу, че вратата се затвори зад тях. Недостатъчно наблюдателният би помислил, че помещението е запуснато, но подобно впечатление щеше да е твърде повърхностно. Тук бе скрито качество. Занемареният външен вид беше маскировка; тя отчасти свидетелстваше, че обзавеждането е било съгласувано с особено взискателна личност, която е разпореждала: „Подхожда за това място и за никое друго! Онова пък е за там и там остава!“
Мебелировката и другата покъщнина бе поизносена, но някой явно го бе приел без възражения. Стаята според него изглеждаше добре в сегашния си вид.
Кой беше нейният собственик? Може би старата жена? Тя вече се бе отправила с мъчителна походка към една разположена вляво врата.
— До съмване да не бъдем обезпокоявани — каза Бурзмали.
Старицата спря и се обърна.
Лусила я огледа. Отново ли някой симулираше напреднала възраст? Не. В този случай възрастта бе истинска. Всяко движение бе пропито с нестабилност — треперене на врата или издайническо поддаване на тялото, почти изцяло неподвластно на своя собственик.
— Дори ако е нещо много важно ли? — попита възрастната жена с треперливия си глас.
Спазъм присвиваше клепачите ѝ, когато говореше. Устата се отваряше съвсем малко, колкото да пропусне необходимите звуци; жената отделяше думите една от друга, сякаш ги вадеше от някакво дълбоко място в себе си. Раменете ѝ, прегънати от времето, което бе прекарала приведена над обичайната за нея работа, не можеха да се изправят достатъчно, за да погледне башара в очите. Ето защо някак потайно надничаше към него изпод нависналите си вежди.
— Каква важна личност очакваш? — попита Бурзмали.
Старата жена потръпна, сякаш имаше нужда от много време, за да проумее въпроса.
— Важ-ж-жни хора идват тука — процеди тя.
Лусила разпозна сигналите, подавани от тялото, и изрече с бъбрив тон онова, което спътникът ѝ трябваше да знае:
— Тя е от Ракис!
Насоченият нагоре любопитен поглед на старицата сега се спря на нея. Дошлият от отминалото глас каза:
— Бях жрица, лейди от Хорму.
— Разбира се, че е от Ракис — кимна Бурзмали с тон, който я предупреждаваше да не задава въпроси.
— Няма да ви сторя зло — изхленчи старицата.
— Още ли служиш на Раздвоения Бог?
Възрастната жена доста закъсня с отговора си.
— Мнозина служат на Великия бог Гулдур — неопределено изрече тя.
Лусила стисна устни и повторно огледа стаята. Прегърбената бе паднала безвъзвратно ниско в очите ѝ.
— Доволна съм, че не ми се налага да те убия — заяви светата майка.
