Дюн (Том трети) полностью

— Не трябва да им се помага! Да, погрижили сме се самоосъзнаването им никога да не прехвърля границите на краткотрайно увлечение. Нищо значимо няма да се получи от това, разбира се.

— Още една луксозна подробност, от която са лишени.

— Не е луксозна подробност, а явление, което за тях не съществува! Трябва да бъде държано по всяко време зад преграда; ние обичаме да я определяме като предпазно невежество.

— Не познаваш ли едно нещо, то не може да ти стори зло.

— Башар, тонът ти не ми харесва.

Оранжевите петънца отново затанцуваха в очите и. Усещането за насилие обаче отслабна, след като тя пак повика върху лицето си подобие на усмивка:

— Онова, от което се пазиш, е противоположно на което-не-знаеш. Обясняваме, че новото познание може да се окаже опасно. Вярвам, че схващаш очебийното разширяване на смисъла — всяко ново познание предполага обратното на оцеляването, сиреч погибел!

Вратата зад почитаемата мама се отвори от връщащия се фелдмаршал. Сега беше съвсем друг — с пламнало лице и светещи очи. Спря зад стола на почитаемата мама.

— Някой ден сигурно ще ти разреша да заставаш зад мен по този начин — каза тя. — Разполагам с необходимата власт, за да го сторя.

Какво са направили с Музафар? — запита се Тег.

Мъжът изглеждаше почти дрогиран.

— Съзнаваш ли наистина, че имам власт? — попита тя.

Влезлият се прокашля, преди да отговори:

— Видно е за всички.

— Нали не си забравил, че съм банкер? Току-що открихме влог на нашия предан Музафар. Благодарен ли си ни, фелдмаршале?

— Да, почитаема мама — дрезгаво прозвуча гласът му.

— Башар, сигурна съм, че общо взето разбираш тази разновидност на властта. В Бене Гесерит си получил добра подготовка. Там са доста талантливи, но все пак, боя се, не колкото нас.

— Чувал съм, че сте много на брой — каза Тег.

— Числеността не е най-важното, башар. Власт, подобна на нашата, може да бъде разчленена и канализирана така, че да я регулират малки на брой групи.

Думите ѝ оставиха в него впечатление, че също като света майка привидно отговаря на въпроса, без обаче да разкрива почти нищо.

— Фактически — каза тя — на нея ѝ се дава възможност да се превърне в най-важното за оцеляването на много хора. И тогава заплахата за оттегляне е напълно достатъчна, за да управляваме.

Наглед нехайно, оранжевооката надзърна през рамо и попита:

— Музафар, би ли поискал да оттеглим благоразположението си към теб?

— Не, почитаема мама! — с очевидна тръпка на ужас отвърна той.

— Открили сте нов наркотик — каза Тег.

Смехът ѝ избухна спонтанно — висок и почти груб:

— Не, башар! Разчитаме на стария.

— В наркоман ли ще ме превърнете?

— Имаш право на избор, също като останалите, които ни служат — смърт или подчинение.

— Да, наистина стара възможност — съгласи се той.

Каква ли непосредствена заплаха бе избрала почитаемата мама от арсенала си? Не долавяше сигнал за предстоящо насилие. Точно обратно — придобитото наскоро двойно зрение му показваше разхвърляни отблясъци с изключително чувствени обертонове. Дали не бяха решили, че могат да го превърнат във Впечатък?

Тя му се усмихна с вече познатото изражение на студенина и безразличие.

— Музафар, мислиш ли, че ще ни служи както трябва?

— Вярвам, че ще го направи, почитаема мама.

Тег потръпна. И в двамата бе заложено нещо зло и пагубно. Не се съобразяваха с никакви морални принципи, а именно моралът бе моделирал собственото му поведение. Поуспокои се, когато си припомни, че никой от тях не знае за странната промяна, ускорила неимоверно реакциите му.

Изглежда сега те се забавляваха с обзелото го видимо объркване.

Всъщност увереността на Тег вътрешно нарастваше едновременно с мисълта, че никой от двамата не се наслаждава истински на живота. Ясно го виждаше с очите, с които Сестринството го бе научило да гледа. Почитаемата мама и Музафар бяха забравили, или по-скоро оставили далече зад себе си всичко, което помагаше за оцеляването на жизнерадостните човешки същества. Помисли си, че те навярно вече не откриват истински извор на радост дори в собствената си плът. Животът им в по-голямата си част сигурно приличаше на съществуванието на воайор, на вечен наблюдател, осъден да си спомня винаги какво е бил, когато е започнал да се превръща в онова, което е станал. Дори когато се залавяха с нещо, дето някога е предизвиквало задоволството им, трябваше да прибягват до все нови и нови крайности, докосвайки периферията на паметта си.

Подхилването на почитаемата мама прерасна в подигравателна усмивка, разкрила линията на зъбите ѝ с блестяща белота:

— Погледни го, Музафар. Няма и най-бегла представа какво можем да направим.