Одрейди бе оставала дълго, погълната от цялото изпълнение толкова много пъти, че чувстваше как едва ли не собственоръчно би могла да пресъздаде картината.
Припомняйки си преживяното — непосредствено след обвинението на Тег, — тя веднага разбра защо паметта ѝ я беше възпроизвела за нея и защо картината все още ѝ въздействаше със своето очарование. За краткия откъслек на поредното преживяване винаги се усещаше истинско човешко създание, осъзнаващо селските къщици като място, обитавано от реални хора, почувствало пълноценно живата верига, спряла в личността на лудия Винсент ван Гог, за да запише сама себе си.
Тараза и Лусила застанаха на около две крачки от башара и Одрейди. В дъха на старшата света майка се долавяше мирис на чесън.
— Спряхме да хапнем по залък — рече Тараза. — Искате ли и вие нещичко?
Въпросът определено беше неуместен. Одрейди извади ръката си изпод тази на Тег. Обърна се и обърса с ръкав очи. Когато отново погледна нагоре към башара, видя изненадата на лицето му.
— Според мен тук направихме всичко, каквото можехме — рече Тараза. — Дар, за теб е време да поемеш към Ракис.
— Отдавна трябваше да го сторя — заяви Одрейди.
Животът не намира основания сам да отстоява себе си, не може да бъде и източник на поносимо взаимно зачитане, освен ако всеки от нас не реши да вдъхне в него подобни качества.
Хедли Туек в качеството си на Върховен жрец на Раздвоения Бог постепенно бе вдигнал градуса на своя гняв по отношение на Стирос. Макар и да беше прекалено възрастен, за да се надява на каквато и да е възможност да заеме пейката на Върховния жрец, Стирос имаше синове, внуци и голям брой племенници. Защо да не прехвърли личните си амбиции на своята фамилия? Той беше циник. Както и представител на важна фракция в жреческото съсловие — така наречената „научна общност“ — с широко разпространено и вредно влияние, клоняща в опасна близост към ерес.
Туек добре си спомняше, че не един и двама Върховни жреци се бяха
Следобедът бе дошъл в кийпа и посетителят току-що си бе тръгнал очевидно разочарован. Беше поискал от Туек да отиде в пустинята и лично да наблюдава следващото откровение на Шийена. Върховният жрец отклони подозрителното предложение.
Последва странен спор, пълен със злонамерени намеци и неясно формулирани забележки за поведението на девойката, гарнирани от словесни атаки към Бене Гесерит. Стирос, винаги изпълнен с подозрения към Сестринството, начаса изрази неприязънта си към новия комендант на бене-гесеритския кийп на Ракис. Тази… Как ѝ беше името? О, да, Одрейди. Странно име, наистина, но Сестринството винаги използваше такива. Имаха го за привилегия. Самият Бог никога не бе отричал доброто начало у Бене Гесерит. Изказвания срещу отделни Сестри, да, но като цяло Сестринството бе споделило Святото Откровение на Бога.
Туек никак не харесваше начина, по който Стирос говореше за Шийена. Прекалено циничен! В края на краищата Върховният жрец принуди събеседника си да престане с мненията и преценките, споделени тук, и Святото място с високия олтар и изображенията на Раздвоения Бог. Сменящи се лъчи, изтеглени в призматична форма, внасяха клиновиден светлик посред носещия се дим от тамян и горящ меланж към двойната редица от колони, които отвеждаха към олтара. Туек знаеше, че думите му, изречени в подходящата за случая обстановка, отиваха направо при Бога.
— Раздвоеният Бог се проявява чрез сегашната наша Сиона — бе казал той на Стирос, забелязвайки смущението по лицето на стария съветник. — Шийена е живият спомен за нея, за оня апарат с човешки образ и подобие, който Го преведе в днешните му части.
Стирос избухна гневно, изричайки неща, които не би дръзнал да повтори пред Съвета. Отиде твърде далеч, явно разчитайки на продължителната си връзка с Туек:
— Настоявам, че тя седи тук, заобиколена от хора на почтена възраст, чието единствено занимание е да се оправдават и да доказват правотата си пред нея.
— И пред Бога! — не можа да не се намеси Върховният жрец.
Приближавайки се плътно до него, Стирос процеди през стиснати зъби:
— Позволили сме ѝ да заеме центъра на една образователна система, пригодена да възприеме всичко, което тя поиска, със силата на своето въображение. Нищо не ѝ отказваме.
— И не бива да го правим.
Съветникът продължи, сякаш Туек не бе казал и дума:
— Каниа я е снабдила с писанията от Дар-ес-Балат!
— „Аз съм Книгата на Съдбата“ — монотонно изрече Туек, цитирайки думите на самия Бог, открити в хранилището в Дар-ес-Балат.
— Точно така! И тя се вслушва във всяка от тях!
— С какво те притеснява това? — попита жрецът с възможно най-спокойния си тон.
