Ами ако греша спрямо Роджър? Може би двамата с Мелани са очистили нейния старец. Тя запазва лекарството като застраховка срещу съучастника си. Когато шишенцето изчезва, тя му казва да го открие на всяка цена, инак не им мърда доживотна присъда.
И това не ми допадна. А може би нямаше никакъв обир. Може би Сюзън сама бе уредила тая бъркотия, за да се отърве от лекарството по някакви свои причини. Но и това ми се стори безсмислено, като я видях как гледа празния калъф с просълзени очи. Съвсем безсмислено.
Не исках Сюзън да остава в изтърбушеното бунгало, затова поехме към моята коралова крепост в Коконът Гроув. Казах й да изчака отвън под жакарандовото дърво. После бавно отворих предната врата и прекрачих в душния полумрак, изпълнен с тайнствени сенки. Чаках да изскърцат дъските на пода и се озъртах да видя силуета на уродлив каратист. Но в сенките имаше само прах, а единственият звук идваше от капещия кран на мивката.
Светнах лампите, Сюзън храбро влезе при мен и плъзна развеселен поглед по оскъдната мебелировка. За броени секунди оцени цялата обстановка като съдия-изпълнител. Можеше да ходи по анцуг и маратонки, но все пак си оставаше богато момиче, което отлично разбира от скъпо и евтино.
— Какво търси на такова място момче като теб? — попита лукаво тя.
— А какво търси момиче като теб при момче като мен?
Вместо отговор тя се усмихна и смъкна джинсите.
Адреналинът в кръвта ми вече бе почнал да се разсейва, но все още имах сили, колкото да я отнеса нагоре по тясното стълбище.
Този път тя ме остави да поема инициативата. Сигурно смяташе, че вече е доказала своята сила и независимост. По някое време прошепна „Не спирай“, а към края нададе крясък, какъвто обикновено се полага при победен гол в полуфиналите. Ура-а-а, помислих си аз. Сетне тя заспа в прегръдките ми, невинна като младоженка от картина на Норман Рокуел. Аз обаче останах буден. Завих я и слязох долу да поразмисля.
Понякога най-добрата тактика е да нагазиш в пожара, да лиснеш варел бензин и да видиш какво ще остане след експлозията. Първо си налях една бира. После набрах номера на Роджър Солсбъри. Наближаваше полунощ.
— Джейк, мой човек, радвам се да те чуя. Тъкмо говорех за теб.
— Още някой би искал да те чуе.
Кратко мълчание, женски смях, сетне в слушалката се раздаде кадифен глас:
— Джейкъб Ласитър, колко мило, че ни позвъни. Тук имаме малко шампанско, хайвер и разни други неща за ядене. Ако искаш, ела насам. Двама правят компания, трима вече са веселба.
Нов смях, после пак се обади Роджър Солсбъри.
— Джейк, адски съм щастлив. Като в доброто старо време. Безкрайно съм ти задължен. Ти си истински приятел.
— Добре, Роджър. Добре.
Раздаде се тих кикот, двете гълъбчета притискаха ухо до ухо. Роджър шумно ахна в слушалката и каза:
— Не бързай де, Мелани… ох! Хей, Джейк, надървил съм се като пилон за знаме.
— Развей флага — посъветвах го аз и си помислих, че тия двамата са създадени един за друг. Тя го обвинява в убийство, а той иска да си играе на чичо доктор. После той я пердаши с юмруци, а тя му помага да вдига знамето.
Пожелах им всичко най-хубаво, затворих и пак се отдадох на размисли. Вече твърдо вярвах в невинността на Роджър. Ако беше съучастник на Мелани Кориган, нямаше да ми каже, че е при него. Щяха да хитруват, да се правят на врагове, особено ако усетеха, че след изчезването на тялото може да почне разследване. А може би прилагаха двойна измама, стария трик от „Изчезналото писмо“ — престъплението да е толкова очевидно, че да не се забелязва. Не, прекалено сложно. Върнах се при Сюзън и заспах, както си мислех. Сънувах подигравателен женски смях.
Някъде около десет сутринта потеглихме към бунгалото, за да огледаме на светло. Докато заобикаляхме къщата, чух бучене на двигател. Озърнах се и видях как от кея се отдалечава грамадна моторница с извънбордов двигател. На кормилото стърчеше една позната буца от мускули, а отпред се излежаваше в шезлонг Мелани Кориган по бикини. Очевидно през последните двайсет и четири часа вдовицата прехвърчаше от цвят на цвят.
Сгушени зад едно дърво, ние ги проследихме как пресичат лагуната и се отдалечават към открито море.
— Отиват за риба — казах аз.
— Не ми се вярва — отвърна Сюзън. — Тая жена изобщо не се е качвала на моторницата. Всъщност използват я само като влекач за яхтата. Мъжът е Серхио Мачадо-Алварес.
— Знам го. Според теб накъде отиват?
Сюзън засенчи очите си с длан и сви рамене. Моторницата бавно пълзеше през залива покрай шамандурите. После спря и пусна котва.
— Чудесно — казах аз. — Ако се позадържат, времето ще ни стигне.
Старият олдсмобил опитваше да ми се опъва, но аз го пришпорих като пиян гимназист. Прелетяхме за нула време трите километра по лъкатушния път до пристанището за яхти. Тамошният началник беше мой стар клиент, но не съвсем престъпник.
