— След като прочетох книгите, за които ти споменах — каза плахо Едуард, — ми се ще да видя старата къща. Знам, че може би е нахално да искам такава нещо, но…
— О, на драго сърце ще ти я покажа — отвърна с облекчение Ким. — Тази събота нямам дежурство. Стига да искаш, можем да отскочим с колата. Ще взема ключовете от адвокатите.
— Не ти ли създавам прекалено големи главоболия? — примигна Едуард.
— Ни най-малко.
— В събота става — кимна той. — Дали в знак на благодарност да не те поканя в петък на вечеря?
Ким се усмихна.
— Приемам. Но май е време да се прибираме. Утре смяната ми започва доста рано, в седем и половина.
Слязоха от циментовата стена и тръгнаха бавно към входа на метрото.
— Къде живееш? — поинтересува се Едуард.
— На Бийкън Хил — отговори младата жена.
— Чувал съм, че кварталът е страхотен.
— Близо е до болницата — отвърна Ким, — А и жилището е много хубаво. За жалост през септември трябва да се изнеса — съквартирантката ми се омъжва, а наемателка е тя.
— И аз съм в същото положение — рече Едуард. — Живея в прекрасен апартамент на третия етаж в частна кооперация, но собствениците чакат дете и имат нужда от стаите. Затова и аз трябва да се изнеса до първи септември.
— Колко жалко!
— Е, не е болка за умиране — каза Едуард. — Вече от няколко години все се каня да се преместя, но непрекъснато отлагам.
— Къде се намира апартаментът? — поинтересува се младата жена.
— На две крачки оттук. Стига се пеша. — Сетне Едуард добави колебливо: — Защо не ми дойдеш на гости?
— Някоя друга вечер — отказа Ким. — Нали ти обясних, трябва да ставам рано.
Излязоха при входа на метрото. Ким се извърна и се взря в светлосините очи на Едуард. Онова, което видя, и хареса — откри чувствителност.
— Радвам се задето поиска да видиш старата къща — отбеляза младата жена. — Знам, че не ти е било никак лесно. И на мен щеше да ми е трудно. Всъщност вероятно нямаше да се престраша да помоля.
Едуард се изчерви. После прихна.
— Е, определено не съм Стантън Луис — каза той. — Доста смотан съм си.
— Тук си приличаме доста — рече младата жена. — Но да ти призная, според мен изобщо не си чак такъв темерут, какъвто се изкарваш.
— Браво на теб! — усмихна се пак Едуард. — Успяваш да направиш така, че да не се притеснявам, а това не е никак малко, при положение, че се познаваме едва от няколко часа.
— Чувствата са взаимни — отбеляза Ким.
Стиснаха си ръцете. Сетне младата жена се обърна и забърза надолу към метрото.
Едуард спря колата на Бийкън Стрийт и притича до входа на кооперацията, където живееше Ким. Натисна звънеца на домофона и се заоглежда дали няма да го глобят за неправилно паркиране — чиновниците от общината се славеха като големи сатрапи.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — заоправдава се младата жена, след като слезе при него.
Беше облечена в къси панталонки в защитен цвят и най-обикновена бяла фланелка. Бе вързала черната си гъста коса на конска опашка.
— Извинявай, че закъснях — рече Едуард. Сякаш се бяха наговорили, той също беше облечен спортно. — Наложи се да отскоча до лабораторията.
Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.
— Е, вече наистина прекалихме с извиненията! — рече младата жена.
Качиха се в автомобила на Едуард — марка „Сааб“, поеха на север и скоро излязоха от града. Денят беше ясен, времето бе хубаво и макар още да беше рано, слънцето вече намекваше за лятната си мощ. Ким смъкна прозореца и закачливо протегна ръка.
— Все едно отиваме на кратка почивка — каза тя.
— Това важи най-вече за мен — съгласи се Едуард. — Срам, не срам, трябва да си призная, че почти всеки ден съм в лабораторията.
— И в събота и неделя ли? — изненада се Ким.
— Да, по цяла седмица — отвърна ученият. — Разбирам, че е неделя най-често по това, че хората около мен са по малко. Май наистина съм голям сухар.
— Бих казала по-скоро, че си отдаден на професията си — възрази младата жена. — Освен това виждам, че си и много галантен. Цветята, които ми пращаш всеки ден, са невероятни, но не съм свикнала на подобно внимание.
— О, да не го правим на въпрос!
Ким усещаше, че той е притеснен. Непрекъснато отместваше косата върху челото си.
— За мен е важно — рече тя топло. — Още веднъж ти благодаря.
— Трудно ли взе ключовете от старата къща? — попита Едуард, за да смени темата.
Ким поклати глава.
— Напротив. Вчера след работа отидох при адвокатите и те веднага ми ги дадоха.
Пътуваха на север по шосе 93, после завиха на изток, по шосе 128. Почти нямаше движение.
— Снощи беше много приятно — подхвана Едуард.
— И аз мисля така — съгласи се младата жена. — Благодаря ти. Но когато днес сутринта се замислих, си дадох сметка, че съм говорила само аз. Извинявай. През цялото време те занимавах със себе си и със семейството си.
— Ето, пак започна да се извиняваш — усмихна се Едуард.
Ким се удари с все сила по бедрото — уж се разкайваше.
— Непоправима съм — засмя се и тя.
— Освен това трябва да се извинявам аз, а не ти — продължи Едуард. — Обсипах те най-безмилостно с лавина от въпроси, някои от които твърде лични.
