— Изобщо не ти се сърдя — възрази младата жена. — Дано само не съм те уплашила, когато се впуснах да разправям как в първите курсове на колежа съм получавала пристъпи на тревога.
— Я не се занасяй! — засмя се пак Едуард. — Според мен всички се притесняваме. В колежа и аз си умирах от страх преди всяко упражнение и изпит, макар че никога не съм имал проблеми с оценките.
— Е, моето не беше просто притеснение — уточни Ким. — По едно време за кратко дори получих нещо като страхова невроза — не смеех да се кача например на кола.
— Взимала ли си някакви лекарства? — поинтересува се Едуард.
— Да, за кратко ксанакс.
— А опитвала ли си прозак?
Ким се извърна и го погледна.
— Никога! — отсече тя. — Защо да вземам прозак?
— Спомена, че си страдала от пристъпи на тревога и от стеснителност — отвърна Едуард. — Прозак е ефикасен и за двете.
— Никой не ми е предписвал прозак — каза младата жена. — А дори и да ми го бяха предписали, пак нямаше да го вземам. Не съм привърженик на манията да се тъпчем е лекарства за всяка дреболия. Пък и да си срамежлив не е болест. Според мен трябва да посягаме към тях само при тежки заболявания.
— Извинявай — каза пак Едуард. — Не исках да те обидя.
— Не съм се обидила — възрази младата жена. — Но по този въпрос съм категорична. Като медицинска сестра съм се нагледала на хора, които прекаляват с медикаментите, фирмите, производителки на лекарства, са ни втълпили, че за всеки проблем си има и хапче.
— Като цяло съм съгласен с теб — отбеляза ученият. — Но като неврохимик разглеждам поведението и настроенията през призмата на биохимията и вече се отнасям по-различно към чистите психотропни лекарства.
— Какво ще рече „чисти“ лекарства? — попита Ким.
— Лекарства, които почти нямат странично действие.
— Всички лекарства имат странично действие.
— Сигурно — съгласи се Едуард. — В някой случаи обаче то е минимално и съизмерено с ползата, представлява допустим риск.
— Тъкмо тук е коренът на философския спор — отбеляза Ким.
— О, покрай това се сетих за двете книги, които обещах да ти дам — рече Едуард. Пресегна се към задната седалка, взе томчетата и ги плъзна върху скута на младата жена. Тя ги прелисти и на шега възропта, че нямало картинки. Едуард се засмя. — В книгата за съдебните процеси срещу салемските вещици се опитах да открия твоята прапрабаба — рече той. — Но в показалеца няма Елизабет Стюарт. Сигурна ли си, че е била обесена? Авторите са проучили всички източници.
— Поне така са ми казвали — отвърна младата жена. Погледна показалеца в „Салем във властта на нечистите сили“. Името Стюарт наистина го нямаше под буквата „С“.
След половин час навлязоха в Салем. Минаха покрай Къщата на вещиците. Любопитството на Едуард веднага се разпали и той отби встрани от пътя.
— Както е това място? — поинтересува се той.
— Казва се Къщата на вещиците — отвърна Ким. — Една от най-големите забележителности в града.
— Наистина ли е строена през XVII век? — попита Едуард и се взря в сградата. — Или е бутафорна като в Дисниденд?
— Не, истинска е — засмя се Ким. — И си е на мястото, където е била построена. Край института „Пийбоди Есекс“ има още една къща от XVII век, тя обаче е пренесена от друго място.
— Страхотно! — възкликна той.
Постройката сякаш бе излязла от приказките. Едуард беше възхитен от втория и кат, издаден над първия, и от прозорците със стъкла във формата на диамант.
— Прилича удивително много на къщата, която ще ти покажа в имотите на Стюартови — продължи младата жена. — Всъщност обаче в нея не е живяла вещица. Това е домът на Джонатан Коруин, един от съдиите, провели предварителното разследване.
— Запомнил съм името от „Салем във властта на нечистите сили“ — каза Едуард. — Сякаш историята оживява пред очите ти. — Извърна се към Ким. — Далеч ли е имотът на Стюартови?
— Не — отговори Ким. — Най-много на десет минути оттук.
— Закусила ли си?
— Не, само пийнах сок и хапнах малко плодове.
— Дали да не си вземем кафе и понички? — предложи Едуард.
— Защо не! — съгласи се младата жена.
