Слязоха от колата и се прехвърлиха през зида. Нямаше как да влязат през входа — беше препречен от гъст къпинак. — Както гледам, повечето надгробни камъни са съборени — отбеляза Едуард. — И то наскоро. Той вдигна парче счупен мрамор.
— Вандали — оплака се младата жена. — Но тук не живее никой и не можем да сторим нищо.
— Безобразие! — възмути се Едуард и погледна датата: 1843 година. Пишеше и име: Натаниъл Стюарт.
— Семейството е използвало гробницата до средата на XIX век — обясни Ким.
Прекосиха бавно тревясалото гробище. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-обикновени и стари ставаха надгробните камъни.
— И Роналд Стюарт ли е погребан тук? — попита Едуард.
— Да — отвърна Ким и го заведе при окръглена плоча, върху която бяха издълбани череп и кръстосани кости под него, както и надпис: „Тук лежи погребано тялото на Роналд Стюарт, син на Джон и Лидия Стюарт, на 81 години, поч. на 1 окт. 1734 г.“
— На осемдесет и една! — възкликна Едуард. — Явно е пращял от здраве. Щом е доживял до такава дълбока старост, очевидно е бил достатъчно умен да си няма вземане-даване с лекарите. В ония времена те с тяхното кръвопускане и първобитни лекове са били по-смъртоносни от повечето болести.
До Роналд беше погребана Ребека Стюарт. Върху надгробната и плоча пишеше, че е негова съпруга.
— Явно се е оженил повторно — отбеляза Ким.
— И Елизабет ли е погребана тук?
— Не знам — отговори младата жена. — Никой не ми е показвал гроба и.
— Сигурна ли си, че тази Елизабет наистина е съществувала? — попита Едуард.
— Според мен я е имало — каза Ким. — Но не мога да се закълна.
— Я да видим дали ще я открием — предложи мъжът. — Би трябвало да е някъде тук.
Няколко минути търсиха, без да продумват — Ким тръгна в едната посока, а Едуард в другата.
— Едуард! — повика го тя.
— Намери ли я?
— Може и така да се каже…
Едуард отиде при нея. Тя гледаше каменна плоча, която приличаше по форма и направа на надгробния камък на Роналд. Беше върху гроба на Джонатан Стюарт, описан като син на Роналд и Елизабет Стюарт.
— Сега поне знаем, че наистина е съществувала — пророни Ким.
Търсиха още половин час, ала не откриха гроба на самата Елизабет. Накрая се отказаха и се върнаха в колата. След няколко минути вече бяха пред старата къща. М двамата слязоха от автомобила.
— Не си се шегувала, когато каза, че прилича на Къщата на вещиците — отбеляза Едуард. — И тази къща е с огромен комин, със същия наклонен покрив с фронтон, също е обкована с дъски и има прозорци със стъкла във формата на диамант. Но най-интересното е, че и тук вторият кат е издаден напред. Защо ли?
— Никой не знае със сигурност — отвърна младата жена. — Съдебната палата, в която се помещава институтът „Пийбоди-Есекс“, е със същата архитектура.
— Украшенията по корнизите са много по-интересни от тези в Къщата на вещиците — рече Едуард.
— Който ги е правил, е имал вкус — съгласи се Ким. — Прелестна къща. Много по-изискана е от замъка.
Тръгнаха да разглеждат старата постройка, като от време на време спираха и сочеха един или друг детайл. Отзад Едуард забеляза по-малка постройка. Попита и тя ли е толкова стара.
— Според мен да — отвърна младата жена. — Казвали са ми, че е била за животните. — Нещо като малка плевня.
Върнаха се при входната врата и се наложи Ким да пробва един по един ключовете в голямата връзка, докато я отключи. И тя изскърца като портата.
— Имам чувството, че е населена от духове — отбеляза Едуард.
— Не говори така — скастри го Ким.
— Само не ми казвай, че вярваш в духове — засмя се мъжът.
— Нека кажем, че ги уважавам — усмихна се и младата жена. — Ти си пръв.
Едуард влезе в малко входно антре. Точно пред него имаше вита стълба, чиито горни стъпала не се виждаха. От двете страни имаше високи врати. Вратата вдясно водеше към кухнята, тази вляво — към всекидневната.
— Къде ще влезем най-напред? — попита Едуард.
— Ти си гостът тук.
— Нека тогава идем във всекидневната.
В помещението имаше огромна камина, дълга близо два метра. Виждаха се и мебели в колониален стил, както и градински инструменти и други сечива. Най-интересно беше леглото с балдахин — беше извезан с вълнен конец и си личеше, че се е запазил от едно време. Едуард отиде при камината и надзърна към комина.
— Още може да се използва — отбеляза той. Извърна очи към стената над камината. Отстъпи крачка назад и пак я погледна. — Виждаш ли правоъгълника, почти не личи? — попита мъжът.
Ким застана до него в средата на помещението и се взря в стената.
— Да, виждам го — потвърди тя. — Там явно е имало картина.
— И аз си помислих същото — подкрепи я Едуард. Наплюнчи върха на пръста си и опита да заличи очертанията. Не успя. — Както гледам, е висяла тук доста години, щом пушекът е оставил такова петно.
Излязоха от дневната и се качиха по стълбите. В горния край имаше малък кабинет — падаше се точно над входното антре. Над всекидневната и кухнята имаше стаи с камини. Обзавеждането се състоеше само от легла и един чекрък.
