Ким и Едуард се върнаха в кухнята на първия етаж и отново се удивиха от размерите на огнището. Според Едуард то бе дълго близо три метра. Виждаха се дори стари тенджери, тигани и грънци.
— Представяш ли си да готвиш тук? — попита той.
— Не — завъртя глава Ким. — Дори в съвременните кухни виждам доста зор.
— Жените от колониалната епоха явно ги е бивало да боравят с огъня — Едуард надзърна с комично страхопочитание в пещта. — Как ли са определяли температурата? При печенето на хляб тя е много важна, доколкото знам.
Отидоха през вратата в пристройката. С изненада откриха втора кухня.
— Вероятно са я използвали през лятото — отбеляза младата жена. — В топло време сигурно е било твърде неприятно да палят огромното огнище вътре в къщата.
— Точно така — съгласи се Едуард.
Върнаха се в старата къща и прехапал долна устна, Едуард застана насред кухнята.
Ким го погледна.
— Какво има? — попита тя.
— Не ти ли е хрумвало да живееш тук? — поинтересува се Едуард.
— Не — призна си Ким. — Все едно да се изнеса на къмпинг.
— Нямах предвид да живееш в къщата в сегашния и вид — възрази мъжът. — Но няма да е никак сложно сградата да се обнови.
— Да се ремонтира ли? — попита Ким. — Няма да си простя, ако я съсипем като историческа забележителност.
— Напълно съгласен съм с теб — съгласи се Едуард. — Но не виждам защо ще съсипваш къщата. Би могла да направиш в пристройката съвременна кухня и баня, тя и бездруго е строена по-късно. Не се налага да нарушаваш целостта на основната сграда.
— Наистина ли мислиш така? — попита Ким. Огледа се. Постройката наистина беше прелестна и младата жена си каза, че ще е истинско предизвикателство да я обзаведе.
— Освен това — допълни Едуард — и бездруго ще си принудена да се изнесеш от сегашното си жилище. Срамота е да държите цялото имение празно. Рано или късно вандалите ще го вземат на мушка и наистина ще го съсипят.
Ким и Едуард отново обиколиха къщата — този път я огледаха с мисълта да видят дали в нея може да се живее. Едуард се ентусиазираше все повече, Ким също се запали.
— Каква по-прекрасна възможност да живееш така близо до корените си! — продължи разпалено мъжът. — Тук си на своя земя, тук е историята на твоя род, а и тази къща е направо великолепна! На твое място изобщо нямаше да се колебая.
— Утрото е по-мъдро от вечерта, утре ще решавам — отвърна тя. — Идеята не е лоша, но трябва да се посъветвам и с брат си. В края на краищата сме съсобственици.
— Има обаче нещо, което ме озадачава — подхвана пак Едуард и огледа за трети път кухнята. — Къде ли са държали храната?
— Сигурно в мазето — предположи Ким.
— Стори ми се, че няма мазе — рече Едуард. — Когато пристигнахме, огледах отвън постройката и не видях врата към мазе. Не откривам и стълбище, което да води надолу.
Ким заобиколи дългата маса и дръпна износения килим от сизал.
— Влиза се от тук — погледна го тя засмяно. — Много е тайнствено, нали? Направо крими…
Наведе се, пъхна пръст в халката, вдълбана в пода и вдигна капака, който положи върху дюшемето. Надолу към мрака водеше стълба. Откъм тъмния отвор лъхна студ.
— Помня я прекрасно — рече младата жена. — Навремето, когато бяхме малки, брат ми все се заканваше да ме затвори в мазето. Беше се побъркал по тази дупка в пода.
— Страхотно братле имаш — поклати глава Едуард. — Нищо чудно, че си страдала от страхова невроза. Всеки би изпаднал в ужас.
Наведе се и се опита да надзърне в мазето, но видя само пространството под отвора.
— Правеше го на шега — възрази Ким. — Колкото да се заяжда. Забраняваха ни да идваме тук и той беше наясно, че вече се страхувам. Нали знаеш как децата обичат да се плашат взаимно.
— В колата имам електрическо фенерче — каза Едуард. — Ще изтичам да го донеса.
Върна се с фенерчето и слезе по стълбата в мазето. Погледна нагоре и попита Ким дали ще дойде и тя.
— Налага ли се? — засмя се младата жена, но слезе и застана до Едуард.
— Студено и влажно, мирише на плесен — рече мъжът.
— Така е — съгласи се Ким. — Какво правим тук?
Мазето беше тясно. Заемаше пространството само под кухнята. Стените бяха иззидани от гладък камък, почти не се виждаше мазилка. Подът беше пръстен. До стената в дъното имаше хамбари със стени от дъски или плочи. Едуард отиде при тях и ги освети с фенерчето. Ким застана до него.
— Беше права — рече мъжът. — Тъкмо тук са държали храната.
— Каква според теб е била тази храна? — поинтересува се младата жена.
— Сигурно ябълки, царевица, пшеница и ръж. Може би и млечни продукти. Съхранявали са пушените бутове горе, по всяка вероятност в пристройката.
— Интересно — промърмори Ким без особен ентусиазъм. — Видя ли каквото искаше да видиш?
Мъжът се надвеси над един от хамбарите и взе малко от твърдата почва. Стисна я между пръстите си.
— Влажна е — рече той. — Не съм ботаник, но съм готов да се обзаложа, че това е идеалната среда за развитието на Claviceps purpurea.
Заинтригувана, Ким попита дали това може да бъде доказано. Едуард вдигна рамене.
