Ана си пое ужасено дъх, а аз усетих как се свивам на леглото, обхваната от суеверен страх. В ръцете на акушерката лежеше уродливо бебе със стърчащ гръбначен стълб и с огромна глава, два пъти по-голяма от източеното телце.
Ана изпищя глухо и се сви в единия край на леглото, оставяйки кървави следи по чаршафите и по възглавниците. Тя се извърна с разперени ръце, сякаш искаше да изтласка навън дори въздуха около себе си.
— Увийте го! — възкликнах аз. — Изнесете го!
Акушерката погледна към Ана с мрачно лице.
— Какво сте сторили, че можа да се случи това?
— Нищо не съм направила! Нищо!
— Това не е дете от човек, а от самия дявол.
— Нищо не съм направила!
Аз исках да кажа: „Глупости“, но моят собствен страх ме стискаше здраво за гърлото.
— Завийте го — долових аз тревогата в гласа си.
Майка ми се извърна от леглото и бързо се отправи към вратата с такова мрачно изражение на лицето, сякаш си тръгваше от ешафода на Тауър Грийн.
— Майко! — извика Ана прегракнало и тихо.
Майка ми нито се обърна да я погледне, нито спря. Тя излезе от стаята, без да каже и дума. Когато вратата след нея се затвори, аз си казах, че това е краят. Краят за Ана.
— Нищо не съм направила — повтори Ана. Тя се обърна към мен и аз помислих за отварата на вещицата, за нощта, когато тя лежеше в тайната стаичка със златна маска на лицето и с клюн на нея. Помислих си за нейното пътешествие до адските порти и обратно, за да се сдобие с това дете за Англия.
Акушерката се обърна.
— Ще трябва да съобщя на краля.
Аз веднага се озовах между нея и вратата, като й препречвах пътя.
— Няма да безпокоите негово величество — казах аз. — Той не би желал да знае. Това са женски тайни, които трябва да си останат между жените. Нека това си остане между нас и да се разберем насаме, и вие ще имате благоволението на кралицата, както и моето. Ще се погрижа да ви платят добре за работата ви тази нощ и за вашата дискретност. Ще се погрижа добре да ви платят, мистрес. Обещавам ви.
Тя дори не вдигна поглед към мен. Държеше повитото вързопче в ръцете си, неговата ужасяваща същност беше скрита от завързаните пелени. В един кратък ужасяващ миг на мен ми се стри, че го видях да мърда и си представих как малката ощавена ръчичка отмята пелените. Тя го бутна в лицето ми и аз се дръпнах назад. Тя се възползва от това и отвори вратата.
— Няма да отидете при краля! — кълнях се аз, като се вкопчих за ръката й.
— Нима не знаете? — попита тя с глас, в който се долавяше едва ли не съжаление. — Не знаете ли, че аз съм на служба при него? Че той ме изпрати тук, за да следя и да подслушвам за него? Назначиха ме още когато кралицата започна за първи път да пропуска месечните си цикли.
— Защо? — смаях се аз.
— Защото той не й вярва.
Аз се опрях с ръка в стената, за да се подпра. Виеше ми се свят.
— Не й вярва, така ли?
Тя сви рамене.
— Не можеше да разбере какво може да й има, та да не е способна да износи едно бебе — тя кимна към безжизнената купчина парцали. — Сега ще разбере.
Аз облизах сухите си устни.
— Ще ви дам каквото пожелаете, за да оставите това нещо, да отидете при краля и да му кажете, че тя е изгубила детето, но че може да зачене ново — казах аз. — Колкото и да ви плаща той, аз ще ви платя двойно. Аз съм от семейство Болейн, а ние не сме хора без влияние или без средства. Можете да работите за дома на Хауърд до края на живота си.
— Това е мой дълг — каза тя. — Занимавам се с това от млада. Заклела съм се тържествено в Дева Мария никога да не загърбя дълга си.
— Какъв дълг? — попитах аз необуздано. — Какъв дълг? За какво пък говорите сега?
— За лов на вещици — каза тя лаконично. И тя се измъкна от вратата с дяволското изчадие в ръце и изчезна.
Аз затръшнах вратата след нея и я залостих. Не исках никой да влиза в стаята, докато не разчистим бъркотията, и докато Ана не бе отново в състояние да се бори за живота си.
— Какво каза тя? — попита тя.
Кожата й беше восъчнобледа. Тъмните й очи приличаха на късчета стъкло. Тя беше някъде далеч от тази малка душна стая и от мириса на опасност.
— Нищо особено.
— Какво каза тя?
— Нищо. Защо сега не легнеш да поспиш?
Ана ме изгледа яростно.
— Никога няма да повярвам в това — каза тя глухо, сякаш не говореше на мен, а на някакъв инквизитор. — Никога няма да ме накарате да повярвам. Не съм някоя невежа селянка, ревяща над някаква реликва, която е всъщност парче дърво и свинска кръв. Няма да оставя някакви глупави страхове да ме отклонят от пътя ми. Ще мисля и ще се държа, така че да направя света такъв, какъвто го искам.
— Ана?
— Нищо няма да ме уплаши — каза тя непоколебимо.
— Ана?
Ана извърна лицето си и се загледа в стената.
