Единственият друг случай, когато дворът беше оставил кралица сама в празен дворец, беше когато кралят и Ана препуснаха със смях, оставяйки кралица Катерина сама. Сега Хенри го направи отново. Ана гледаше от спалнята си, но нея самата не я виждаха. Тя бе коленичила на един стол, все още твърде слаба, за да стои, докато той, с Джейн Сиймор, която яздеше до него, водеха двора към Гринич, неговия любим дворец.
В свитата на веселите придворни, яздещи зад развеселения крал и новата му хубава фаворитка, беше моето семейство — баща ми, майка ми, чичо ми и брат ми, които лавираха в опити да спечелят благоволението на краля, а Уилям и аз яздехме с децата си. Катерина, тиха и замислена, обърна поглед към двореца, а после към мен.
— Какво има? — попитах я аз.
— Не ми се струва редно да тръгваме без кралицата — каза тя.
— Тя ще се присъедини по-късно към нас — успокоих я аз.
— Знаеш ли кои ще са покоите на Джейн Сиймор в Гринич? — попита ме тя.
Аз поклатих глава.
— Няма ли да дели стая с друго момиче от семейство Сиймор?
— Не — каза малката ми дъщеря лаконично. — Тя казва, че кралят щял да й даде нейни собствени прекрасни покои, както и собствени придворни дами. За да може да се упражнява по музика.
Не исках да повярвам на Катерина, но тя се оказа съвсем права. Разчу се, че самият секретар Кромуел е отстъпил покоите си в Гринич, за да можела лейди Сиймор да свири на лютнята си, без да безпокои останалите дами. Всъщност покоите на секретаря Кромуел имаха отделен коридор, който ги свързваше с тези на краля. Джейн беше настанена в удобните покои, както се беше случило с Ана преди нея, докато си съперничеше с кралицата и с нейните покои, като един конкуриращ се двор.
Веднага щом дворът се настани, някои членове на семейство Сиймор се срещнаха да поговорят и да послушат музика в новите разкошни покои на Джейн, а придворните дами на кралицата, след като всъщност нямаха кралица, на която да прислужват, също се насочиха към покоите на Джейн. Кралят беше там постоянно — разговаряше, четеше, или слушаше музика или поезия. Той вечеряше с Джейн неофициално, в неговите или в нейните покои, в компанията на останалите членове на семейство Сиймор, които се смееха на шегите му и го забавляваха с хазартни игри, или пък я водеше на вечеря в голямата зала. Тя сядаше близо до него и само празният трон до неговия напомняше, че кралицата на Англия е изоставена в празния дворец. Понякога, когато гледах как Джейн се накланяше към Хенри, за да му прошепне нещо през празното място на сестра ми, ме обземаше чувството, че Ана никога не беше съществувала и че нямаше какво да спре Джейн да се премести от единия стол на другия.
Тя никога не преставаше да бъде мила с Хенри. Трябва да са я отгледали на диета със захарно цвекло в Уилтшир. Тя беше изцяло и безпределно добра с Хенри, независимо дали той беше в мрачно настроение заради болките в крака си или беше екзалтиран като момченце, което ликува, защото е донесло у дома дивеч. Тя беше винаги много спокойна и винаги много набожна — той често я заварваше на колене пред нейния молитвен стол, сключила ръце над броеницата и с вдигната към разпятието глава — и винаги беше безкрайно скромна.
Тя постави края на модата на френските шапчици, стилната форма на полумесец, която Ана беше въвела, когато за първи път се върна в Англия. Вместо това, Джейн носеше триъгълна шапчица подобно на кралица Катерина, което само преди година се считаше за знак, че тази, която я носеше, е невероятно старомодна и скучна. Самият Хенри тогава се кълнеше, че ненавижда испанските шапчици, но самата им строгост отиваше на хладната красота на Джейн, и контрастираше с нея. Тя я носеше така, както монахините носеха прилепналите си шапчици — демонстрирайки презрение към светската суета. Ала Джейн я носеше в бледосиньо, в най-мекия оттенък на зеления цвят, в кремавожълто: всички тези чисти бледи цветове, сякаш самата тя излъчваше мекота.
Аз разбрах, че тя беше изминала половината път до мястото на сестра ми, когато Мадж Шелтън — вулгарната, флиртуваща, разпусната малка Мадж Шелтън — се появи на вечеря с триъгълна шапчица в бледосиньо, облечена в рокля с висока яка, а френските й ръкави бяха преправени по английски модел. След няколко дни всички дами в двора носеха триъгълни шапчици и вървяха със сведен поглед.
Ана се присъедини към нас през февруари. Тя пристигна в двора по възможно най-показния начин: кралският флаг се вееше над главата й, а този на Болейн идваше след нея освен това беше следвана от многобройни слуги в ливреи и благородници на коне. Джордж и аз я чакахме на стълбите, големите порти бяха широко отворени зад нас, а отсъствието на Хенри се набиваше на очи.
— Ще й кажеш ли за покоите на Джейн? — попита ме Джордж.
— Не и аз — отвърнах му. — Опитай ти.
— Франсис предложи да й кажем в присъствието на другите. Пред придворните ще сдържи гнева си.
— Обсъждаш кралицата с Франсис?
— А ти с Уилям.
— Той ми е съпруг.
Джордж кимна, загледан в мъжете, които предхождаха Ана и вече доближаваха портата.
— Ти вярваш ли на Уилям?
— Разбира се.
