— Не мога да си отдъхна — казва той. — Не смея да си отдъхна. Трябва да чуя какво ще ни каже кралицата и да се върна да го съобщя на господаря си. Ако тя знае в кое пристанище ще слязат на суша испанците, може дори да успеем да пресрещнем армадата по море, и да ги прогоним. Стъпят ли веднъж на суша, с шест хиляди души, няма да имаме шанс, но ако успеем да ги задържим в морето…
— Елате тогава — казвам аз. — Вървете с мен. — Предлагам му ръката си и двамата, аз — отслабнал от подаграта, а той — от изтощение — се отправяме с куцукане към градините.
Тя е там, като девойка, която очаква любимия си на портата.
— Чух камбаната — казва тя. Лицето й е грейнало от надежда. Тя премества поглед от младия мъж към мен. — Какво става? Защо биха тревога?
— Ваша светлост, трябва да ви задам няколко въпроса, а този благородник…
— Сър Питър Браун.
Той й се покланя.
— Този благородник ще слуша. Изпратен е от лорд Бърли с изключително обезпокоителни новини.
Погледът, с който тя среща моя, е толкова искрен и истински, че се уверявам — тя не знае нищо за това. Ако испанците слязат на суша, ще го сторят без нейно знание. Ако дойдат да я вземат и я отведат от мен, това ще стане без нейното съгласие. Тя даде на лорд Мортън и на мен думата си, че вече няма да крои заговори с никого. Тя възнамерява да се върне в Шотландия по силата на договор с Елизабет, а не като унищожи Англия. Тя даде думата си, че няма да има повече заговори.
— Ваша светлост — започвам с тон, който я предразполага да ми се довери. — Трябва да кажете на сър Питър всичко, което знаете.
Главата й клюмва леко, като на цвете, чиято главичка е натежала от проливен дъжд.
— Но аз не зная нищо — казва внимателно тя. — Знаете, че съм откъсната от приятелите и семейството си. Вие и сам знаете, че виждате всяко писмо, което получавам и че не се срещам с никого без вашето съгласие.
— Страхувам се, че знаете повече, отколкото зная аз — казвам. — Боя се, че знаете повече, отколкото ми казвате.
— Значи ми нямате доверие?
Тъмните й очи се разтварят широко, сякаш не може да повярва, че бих изменил на привързаността, която изпитвам към нея, сякаш не може да си представи, че бих я обвинил в лъжа, особено пред един непознат, при това поддръжник на нейния враг.
— Ваша светлост, не смея да ви имам доверие — казвам неловко. — Сър Питър ми донесе съобщение от лорд Бърли, което ми нарежда да ви разпитам. Вие сте замесена в заговор. Трябва да ви попитам какво знаете.
— Ще седнем ли? — пита тя сдържано, както подобава на кралица, каквато е, обръща ни гръб и ни въвежда в градината. В една беседка има пейка, около чиято седалка растат рози. Тя разстила полите на роклята си и сяда, като девойка, която разговаря с кандидати за ръката й. Аз се настанявам на столчето, на което преди това седеше почетната й дама, а сър Питър се отпуска на тревата в краката й.
— Питайте — подканва ме тя. — Моля, питайте ме каквото искате. Бих искала да изчистя името си. Бих искала да сторя всичко, за да се изяснят нещата между нас.
— Ще ми дадете ли думата си, че ще ми кажете истината?
Лицето на кралица Мери е открито и искрено като на дете.
— Никога не съм ви лъгала, Шюзбюи — казва сладко тя. — Знаете, че винаги съм настоявала да ми бъде позволено да пиша лични писма на приятелите и семейството си. Знаете как признах, че те са принудени да ми пишат тайно, а аз да им отговарям по същия начин. Но никога не съм кроила заговори срещу кралицата на Англия, и никога не съм насърчавала поданиците й да се вдигнат на бунт. Можете да ме питате каквото желаете. Съвестта ми е чиста.
— Познавате ли флорентинец на име Роберто Ридолфи? — тихо пита сър Питър.
— Чувала съм за него, но никога не съм го срещала, нито съм водила кореспонденция с него.
— Откъде сте чували за него?
— Научих, че заел на херцога на Норфолк известна сума — казва с готовност тя.
— Знаете ли за какво са били тези пари?
— Мисля, че за лична употреба — казва тя. Обръща се към мен. — Милорд, знаете, че вече не получавам писма от херцога. Знаете, че той се отказа от годежа ни и се закле във вярност на кралицата. Той разтрогна годежа си с мен и ме изостави, по заповед на своята кралица.
Кимвам:
— Това е вярно — подмятам настрана към сър Питър.
— Не сте получавали писма от него?
— Не и откакто наруши обещанието си към мен. Не бих се съгласила да получа писмо от него, дори и да го беше написал, не и откакто ме отхвърли — казва тя гордо.
— А кога за последен път получихте вести от епископа на Рос? — пита я сър Питър.
Тя се намръщва, докато се опитва да си спомни:
— Лорд Шюзбюи навярно ще си спомни. Винаги той ми предава писмата от епископа. — Тя се обръща към мен: — Той писа, за да съобщи, че се е прибрал благополучно в Лондон, след като ни посети в Чатсуърт, нали?
— Да — потвърждавам.
— И оттогава не сте получавали вести от него?
Тя отново се обръща към мен:
— Не мисля. Получавали ли сме? Не.
Сър Питър се изправя на крака и се подпира с ръка на топлата каменна стена, сякаш за да се закрепи.
— Получавали ли сте писма от папата или от Филип Испански, или от някой техен служител?
